Лари Нивън: Смърт в екстаз

— Какво имате предвид?

— Поясарите не се самоубиват. Поне не по този начин. Ако някой трябва да си отиде, той взривява двигателя на ракетата си и умира като звезда. Типично е изпипването. Но не и резултатът.

— Добре — отвърна Ордас. — Добре. — Чувстваше се неудобно. Фактите говореха сами за себе си и все пак той не желаеше да ме нарече лъжец. Върна се към формалностите. — Г-н Хамилтън, идентифицирате ли този човек като Оуен Дженисън?

— Да. Винаги е бил леко пълен, аз обаче го разпознах в мига, в който го видях. — Но нека да сме сигурни. — Дръпнах мръсния халат от рамото на Оуен. Белег с формата на почти идеален кръг с диаметър двайсет сантиметра се виждаше върху лявата страна на гърдите му. — Виждате ли това?

— Забелязахме го. От изгаряне ли е?

— Оуен е единственият човек, за когото знам, че можеше да се похвали с белег от метеор върху кожата си. Един ден, когато бе извън кораба, го удари в рамото. Изпръска с изпарена стомана от скафандъра цялото му тяло. Лекарят извади дребно зрънце никелово-желязна сплав от средата на белега, точно под кожата. Оуен винаги носеше това никелово-желязно зрънце. Винаги — наблегнах аз и погледнах към Ордас.

— Не го намерихме.

— Аха.

— Съжалявам, че трябваше да ви покажем тази картина, г-н Хамилтън. Но вие настояхте да оставим тялото непокътнато.

— Да. Благодаря ви.

Оуен ми се хилеше от креслото за четене. Усетих болка в гърлото и в стомаха. Някога бях изгубил дясната си ръка. Загубата на Оуен ме караше да се чувствам по същия начин.

— Искам да знам повече за случая — заявих аз. — Бихте ли ми съобщавали всички подробности, веднага щом ги научите?

— Разбира се. Чрез службите на РАМО ли?

— Да. — Работата не беше за РАМО, въпреки че бях казал обратното на Ордас, но престижът на РАМО щеше да помогне. — Искам да разбера защо е умрял Оуен. Може просто да е откачил… културен шок или нещо подобно. Но ако някой го е тласнал към смъртта, ще му източа кръвта.

— Сигурно е по-добре с раздаването на правосъдие да се заеме… — Ордас млъкна смутено. Като РАМО ли бях говорил или като гражданин?

Оставих го да се чуди.

Във фоайето имаше неколцина наематели, които влизаха и излизаха от асансьорите или просто седяха наоколо. Задържах се за миг пред асансьора, за да потърся в минаващите лица разпадането на личността, което трябваше да личи в тях.

Удобство в масово производство. Достатъчно място за спане, ядене и гледане на тривизия, но недостатъчно, за да бъдете някой. Докато е тук, човек не може да притежава нищо. Какви хора биха живели така? Всичките трябваше да изглеждат еднакво, да се движат в крак, като поредица от образи в огледалата на бръснар.

Тогава забелязах вълниста кафява коса и тъмночервен хартиен костюм. Управителят? Трябваше да се приближа, за да се уверя. Лицето му имаше израз на пълна отчужденост.

Той ме видя да идвам към него и се усмихна не особено възторжено.

— О, здравейте, г-н… ъ… Намерихте ли… — Не можеше да измисли как да зададе въпроса.

— Да — отговорих аз, без да го изчакам. — Но искам да ви попитам някои неща. Оуен Дженисън се е нанесъл тук преди шест седмици, така ли?

— Шест седмици и два дена, преди да отворим стаята му.

— Имаше ли някакви посетители?

Веждите на мъжа се повдигнаха. Бяхме се придвижили в посока на неговия кабинет и се намирах достатъчно близо до вратата, за да мога да прочета името му: ДЖАСПЪР МИЛЪР, Управител.

— Разбира се, че не — отвърна той. — Всеки би забелязал, че има нещо нередно.

— Искате да кажете, че е наел стаята с единствената цел да умре, така ли? Видели сте го веднъж и толкова?

— Предполагам, че той е можел… почакайте. — Управителят се замисли дълбоко. — Не. Той пристигна в четвъртък. Забелязах загара му на поясар, естествено. После, в петък, излезе. Случайно го зърнах като минаваше.

— През този ден ли се снабди с друда? Не, оставете, няма как да знаете. Тогава ли го видяхте да излиза за последен път?

— Да.

— Значи може да е имал посетители в четвъртък вечерта или в петък сутринта?

Управителят категорично отрече с глава.

— Защо сте толкова сигурен?

— Виждате ли, г-н… ъ…

— Хамилтън.

— На всеки етаж имаме холокамера, г-н Хамилтън. Тя прави снимка на наемателя само веднъж при първото му влизане в стаята. Ненамесата в личния живот е една от услугите, които наемателят купува заедно с помещението. — Управителят поизправи рамене. — По същата причина холокамерата прави снимка на всеки, който не е наемател. Така предпазваме наемателите от своеволни вмешателства.