Лари Нивън: Смърт в екстаз

Какво ли е правел Оуен на такова място? Тук живееха машини, а не хора.

Можеше да не е Оуен. Ордас не бе пожелал да се ангажира с каквото и да е твърдение. Освен това нямаше закон срещу пребъркването на джобовете. Не може да се въведе такъв закон на пренаселена планета. На Земята всеки беше джебчия.

Естествено. Някой бе умрял, а портфейлът на Оуен е бил у него.

Стигнах до номер 1809.

В креслото, усмихнат, седеше Оуен. Огледах го добре, за да съм сигурен, че е той, сетне отместих очи встрани и повече не се върнах върху него. Но останалото бе още по-малко за вярване.

Никой поясар не би могъл да наеме този апартамент. Роден съм в Канзас, но дори аз почувствах ужасната анонимна студенина. Тя би накарала Оуен да откачи.

— Не вярвам — казах аз.

— Добре ли го познавахте, г-н Хамилтън?

— Горе-долу толкова, колкото могат да се познават двама души. Прекарахме заедно три години в събиране на руда в основния астероиден пояс. При онези условия не може да се пази тайна.

— Все пак не знаехте, че е на Земята.

— Точно това не мога да разбера. Защо, по дяволите, не ми е звъннал, ако е бил в беда?

— Вие сте РАМО — рече Ордас. — Оперативен работник в полицията на Обединените нации.

Той имаше право. Оуен бе точно толкова честен, колкото който и да е друг от моите познати, но в Пояса схващанията за честност са други. Поясарите мислят, че всички равнинари са крадци. Те не разбират, че за равнинаря пребъркването на джобове е игра, изискваща умение. От друга страна всеки поясар приема контрабандата като същия вид игра, без да вижда в нея нещо непочтено. Той съпоставя трийсетте процента мито с възможната конфискация на багажа му и ако има изгода, рискува.

Възможно е Оуен да е вършел нещо, което би изглеждало съвсем честно за него, но не и за мен.

— Може да е бил замесен в някоя нечиста работа — съгласих се аз. — Но не виждам защо ще се самоубива заради това. И то… тук. Той не би дошъл тук.

Апартамент 1809 се състоеше от всекидневна, баня и дрешник. Погледнах в банята, като знаех какво ще видя. Беше с размерите на удобна кабинка за душ. Табло за настройка от външната страна на вратата управляваше изтеглянето на различни съоръжения от запомняща пластмаса, за да се превърне в кабина за душ, тоалетна, съблекалня, сауна. Всичко, освен размерите й, бе луксозно, стига да натискаш съответните бутони.

Всекидневната бе в същия стил. Голямото легло се скриваше зад една стена. Кухненският бокс с умивалник, печка, грил и тостер се прибираше в друга. Канапето, столовете и масите изчезваха в пода. Един наемател и трима гости щяха да са достатъчни за многолюден коктейл, за уютна вечеря, за потайна игра на покер. Маса за карти, маса за вечеря, маса за кафе — всичко бе там, заедно с подходящите столове, но комплектите можеха да се подават от пода само един по един. Нямаше хладилник, нито фризер, нито барче. Ако наемателят пожелаеше ястие или нещо за пиене, обаждаше се по телефона в супермаркета на третия етаж.

Наемателят на такъв апартамент разполагаше с редица удобства. Но той не притежаваше нищо. Имаше място за него, но не и за лични вещи. Този апартамент бе от вътрешните. В предишната епоха щеше да е снабден с вентилационна шахта, но подобни неща заемаха скъпоценно пространство. Наемателят нямаше даже прозорец. Живееше в удобна кутия.

Използваната в момента мебелировка включваше претрупаното кресло за четене, две странични масички, столче за крака и кухненския бокс. Оуен Дженисън седеше ухилен в креслото. Естествено! Освен изсъхнала кожа нищо не покриваше мъртвешката усмивка на черепа му.

— Стаята е малка — каза Ордас, — но не прекалено. Милиони хора живеят по този начин. Във всеки случай един поясар едва ли би страдал от клаустрофобия.

— Не. Оуен летеше с едноместен кораб преди да се присъедини към нас. По три месеца без прекъсване, в толкова тясна кабина, в която дори не можеш да се изправиш, ако е затворен люкът. Не е клаустрофобия, но… — Показах с ръка стаята наоколо. — Виждате ли нещо, което да е негово?

Колкото и да беше малък, гардеробът бе почти празен. Всекидневен костюм, хартиена риза, чифт обувки, кафяво куфарче. Всичко съвсем ново. Малкото предмети в тоалетното шкафче в банята бяха също така нови и също така безлични.

— Е? — запита Ордас.

— Поясарите са като гости. Не притежават много неща, но това, което притежават, го пазят. Дребни предмети, реликви, сувенири. Не мога да повярвам, че не е носел поне нещо.

Ордас повдигна вежди.