Лари Нивън - РАМО

Като Полин ли? Като Бенат Петърфи?

— Да, Полин веднъж свърши някаква работа за него. Не мисля, че би го направила втори път. Не й харесваше, че цялата заслуга си оставаше негова. Би предпочела да работи за себе си. Не я упреквам.

Можеше ли да се сети за някого, който би поискал да убие Реймънд Синклер?

— Бих казал, че това е ваша работа — рече Хикс, като вдигна рамене. — Рей не обичаше да дели заслугите за нещо с когото и да било. Навярно някой, с когото е работил, му е имал зъб. Или може някой да се е опитал да открадне последния му проект. Знаете ли, не бях много наясно какво се мъчеше да направи, но ако то проработеше, щеше да е с фантастична стойност, и то не само от гледна точка на парите.

Валпредо леко сумтеше, сякаш вече губеше търпение.

— Ще разрешите ли да ви задам един личен въпрос? — казах аз.

— Питайте.

— Ръката ви. Как сте я загубили?

— Роден съм без нея. Не заради нещо в гените, просто съм бил в лошо положение преди раждането. Появил съм се на бял свят с една ръка и с нещо като пуешки ядец, стърчащо от другото рамо. Когато бях вече достатъчно голям, за да могат да ми трансплантират ръка, знаех, че не я искам. Желаете ли да чуете стандартното слово?

— Не, благодаря, но се питам колко добра е изкуствената ви ръка. Аз самият нося трансплантат.

Хикс ме огледа внимателно за някакви признаци на морално разложение.

— Предполагам, че сте също така и един от онези хора, които продължават да гласуват смъртно наказание за все повече и повече обикновени прегрешения.

— Не, аз…

— В крайна сметка, ако банките за органи останат без криминални престъпници, ще изпаднете в затруднено положение. Може да ви се наложи да живеете с грешките си.

— Не, аз съм един от онези, които спряха втория закон за трупчетата и запазиха тази група от прехвърляне в банките за органи. А си вадя хляба с преследване на органоборсаджии. Нямам обаче изкуствена ръка и допускам, че причината за това е, че съм гнуслив.

— Гнус ви е, че ще бъдете отчасти механичен? Чувал съм тази версия — заяви Хикс. — Но бихте могли да се гнусите и в другия случай. Това, което е в мен, е изцяло мое, а не част от мъртвец. Признавам, че възприятията не са съвсем същите, но аз ги смятам за достатъчно добри. И… вижте.

Сложи ръка на рамото ми и стисна. Почувствах, че костите ми са на път да се счупят. Не извиках, но ми бе необходимо усилие.

— Не вложих цялата си сила — поясни той. — А и разполагам с нея през целия ден. Тази ръка не се уморява.

Той ме пусна.

Попитах го дали не възразява да изследвам ръцете му. Не възрази. Хикс обаче не знаеше нищо за въображаемата ми ръка.

Опипах сложните пластмасови елементи на изкуствената му ръка, костта и мускулната структура на другата. Интересуваше ме именно истинската.

Когато се върнахме в колата, Валпредо запита:

— Е?

— Нищо му няма на истинската ръка — отговорих аз. — Никакви белези.

Валпредо кимна.

Но полето на ускореното време не би засегнало пластмасата и батериите, помислих си аз. И ако е възнамерявал да спусне двайсет и петкилограмовия генератор два етажа по-долу с найлоново въже, изкуствената му ръка разполагаше с достатъчно сила.

Обадихме се на Петърфи от колата. Беше си в къщи. Дребен мъж, възмургав, с благо лице и права, бляскава черна коса, започнала да оплешивява над челото. Очите му мигаха и се свиваха, като че ли светлината бе твърде ярка, и имаше измачкания вид на човек, който е спал с дрехите си. Запитах се дали не сме нарушили следобедната му дрямка.

Да, би се радвал да помогне на полицията при разследването на убийство.

Общежитието на Петърфи беше като плочка от стъкло и бетон, кацнала върху лицето на една крайбрежна скала в Санта Моника. Апартаментът му гледаше към морето.

— Скъп е, но си заслужава заради гледката — каза той, като ни покани да седнем във всекидневната.

Завесите бяха спуснати срещу следобедното слънце. Петърфи се бе преоблякъл. Забелязах буцата в горната част на левия му ръкав, където капсулата с инсулин и автоматичното подхранващо устройство бяха прикрепени към костта на ръката.

— Е, какво мога да направя за вас? Не ви чух да споменавате кой е бил убит.

Валпредо му каза. Беше шокиран.

— О, боже! Рей Синклер. Само не знам как ще се отрази това върху… — Изведнъж млъкна.

— Моля ви, продължете — настоя Валпредо.

— Работехме заедно върху нещо. Нещо… наистина революционно.

Междузвезден двигател ли?

Беше изумен. Но се пребори със себе си и рече: