Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Защото особено държите на него, предполагам.

— А сега ти ме доведе тук, за да ме унищожиш.

— Да, преди да са дошли джорхите. Усещам, че Кокорл вече е пристигнал в къщата и се готви да тръгне насам да ни търси. Заради тези низши същества, с техните проклети ясновидски заложби, съм принудена да бързам толкова! Утешението ми донякъде е, че после ще отстраня и тях.

Тя протегна ръце и енергийният сноп раздроби скалата до краката му. Неговият удар издълба ров пред нея. Ни-Тара се плъзна от другата страна на дълбокия кратер и се приготви да го нападне пак.

— И вие хвърлихте своите сили в борба със себеподобните си Орангх?

— Те бяха от долните касти, не струваха нищо в сравнение с целта.

Този път мълнията го улучи, но и неговото попадение беше точно. Окшаел падна и забеляза, че тя също не можа да се задържи права. Материалните им форми лежаха на няколко крачки разстояние помежду си и постепенно губеха сили, не им оставаше нищо друго освен да разговарят.

— Ни-Тара, защо не се нахвърли върху мен, когато имаше шанс да ме изненадаш неподготвен? Орангх определено не са задължени да спазват морални правила при постъпките си.

— Свободата на интерпретация означава избор, а изборът на поведение може да падне и върху закрепени модели като твоите. Дадох ти шанс.

— Изборът ти по случайност е съвпаднал с основните разбирания на Ери за почтеност. Само това ли беше?

— И най-важното, щеше да ми бъде скучно да остана тук сама. Така може би е по-добре. Детето, резултат на съвместните ни усилия, принадлежи на този свят и ще се научи да съществува в него. Това сигурно също го е имало в „Саттвадхара“, но аз я изхвърлих, когато вече го нямаше Ураупш да погледне вътре. Книгата беше предназначена за него, не за нас — тя осезаемо отпадаше. — Струва ми се, че започвам да напускам носителя си, но това не ме тревожи. Постигнах целта, положих основата на нова раса.

— Аз също ще си отида съвсем скоро, обаче не мога да се похваля, че направих най-доброто — Окшаел вече едва различаваше околността с човешките си очи. — Ни-Тара, какво знаете вие Орангх за Тъкача?

— Според нашата религия, той е Върховният разум, който направлява съществуването ни така, както ние се намесваме в долните нива на реалностите.

— А науката ви сигурно говори за Природа, закони на битието и други такива неща.

— Да, и в крайна сметка опира пак дотам, но без да го признава гласно.

— Каква ли представа може да имате вие за тези неща! — намеси се нечия чужда мисъл.

Тъмната сянка, застанала встрани, пулсираше и менеше очертанията си, а през нея прозираха отсрещните планински ридове.

— Мирозданието е безкрайно и затворено в себе си, причина и следствие едновременно, хаос и ред, които са зависими и преливащи се помежду си.

— Разбира се, редно беше всички призраци да се появят — Окшаел се втренчи в сянката.

От нея се протегна ивица мрак и повдигна Айиел, която сияеше недалече от тях, там където я бе изпуснала Hи-Тара. Звездата просветна и започна да губи блясъка си.

— Ти ли си, Пазителю на Айиел? — попита Hи-Тара.

— Да, аз съм. Вече свършва времето, отредено ви за притежанието й от Великата същност, чийто промисли тук и сега изпълнявам аз.

— Ти си проявление на Hебесния тъкач? — попита Окшаел.

— Той няма име, което по своя смисъл е средство за разграничаване и класифициране, Абсолютният Аум не подлежи на такива мисловни операции. Hещо крайно като мен не може да обхване и представи безкрайността, аз съм само форма на една от неговите същности.

— Какъв е смисълът на борбите между Ери и Орангх за надмощие? — обади се Hи-Тара. — Ще имат ли край и това интересува ли изобщо Абсолютния дух?

— Тази конкретна същност не знае. — Сянката помръдна. — Един от възможните отговори би бил, че когато си безкраен, вечен и всемогъщ, когато си всичко и нищо, си единствен, сам и скучаещ. Времето, както и пространството, все трябва да се запълват с нещо, което носи смисъла и същевременно отрицанието му в себе си, двете самооправдават съществуването си, пораждат се и взаимно се унищожават. Смисълът на действителността е фикция на фикции. Обясненията ми също нямат смисъл, вие сте вътре в тази действителност и с несъвършения си мисловен апарат не може да обхванете това, което надхвърля рамките на представите ви. Така че Ери, Орангх и съществуванието им са и не са от значение, а край не съществува, защото краят на едно нещо е начало на друго. Има само вечно движение. Вие, простите творения, сте благословени с върховното щастие да не съзирате великата пустота и да притежавате по тази причина единственото ценно нещо.