Величка Настрадинова - Срам за троянци прославени и пълногръди дарданки…

Матев изпухтя, едва успя да измърмори:

— Ако не се лъжа, това беше преди пет години. А времената се менят.

— Как не! — отсече Марта. — Времената са си едни и същи. Само хората се менят. Нищо. Ще го преживеем някак. Щом ти не искаш, ще помоля новия диригент да ме заведе. В никакъв случай няма да ми откаже.

— Ти си непоносима! Винаги си била непоносима и ще си останеш непоносима!

— Че кой те кара да ме понасяш?

Матев примижа от недоумение.

— Не ме понасяй! — заяви Марта. — Само ме отведи до Новиград.

После си взе чантата, нареди на бавачката какво да прави, нагъделичка сина си и обеща да му донесе козленце с копитца, меченце с лапички и някакво загадъчно същество, на име Ушо-кожушо.

Матев наблюдаваше сцената унило. Каза само:

— Жалко. Колко мило и умно момченце. Би могло да излезе нещо от него, ако не беше син на Марта Матева.

— Напук на тебе пък ще излезе!

Марта не уточни какво, как, кое ще излезе и заслиза към гаража.

Матев тръгна след нея кисел н ядовит и за да вбеси жена си, взе да я увещава да се запише в курсовете за любители-шофьори. Но Марта въобще не му обърна внимание. Още преди да потеглят беше включила телевизора в колата и гледаше как към космоса плавно полита някакво светещо тяло.

Начумери се н смени канала.

Улучи ски-състезания и викна:

— Слалом! Любимата ми дисциплина.

Матев я загледа право в очите и изрече бавно.

— Мартичка! Изслушай ме! Там — и той посочи телевизора, — на шести канал предават моята пиеса „Цвете от космоса“.

— Тъкмо! Ще ми я разкажеш, докато пътуваме. А състезанията няма кой да ми ги разкаже.

Матев сложи ръка на рамото й и продължи с покъртителен тон:

— Марта! Защо ти никога не се интересуваш от мен, от моите тревоги, от работата ми? Може би не ме обичаш?

— Глупости! — сряза го Марта. — Обичам те, та пушек се вдига. Само че аз още преди да се оженим ти обясних, че съм си такава. Ти тогава каза, че няма значение, пък сега се оплакваш…

— Марта! Поне малко внимание… — продължи с патетичен глас Матев.

— Не ми е интересно бе, Матьо! — детски се заглези Марта.

Тогава Матев се обиди:

— Не ти е интересно творчеството на твоя мъж. Интересни ти са само твоите чуждопланетници! Тях сънуваш всяка нощ, не мен!

— Притрябвало ми е да те сънувам! Нали си до мен? А знаеш ли? Аз си завъдих други чуждопланетници. Онези, старите, бяха зли и искаха, да ни изтребят. После се отказаха и се запиляха някъде. Сега има едни понички, много приятни и доброжелателни! Искат да се срещнат с нас…

— Точно с тебе или с човечеството?

— С мене, разбира се, какво общо имам аз с това побъркано човечество?

Колата на Матеви влезе в тунел…

В следния миг Матев осъзна, че на това място не е имало и на може да има тунел. Но докато мине това през ума му, пред тях се разтвори някакъв шлюз и колата се намери в голям кръгъл салон със сводест таван.

Марта каза само:

— Видя ли?

После се заоглежда с любопитство и отвори вратата на колата.

Матьо инстинктивно се опита да я задържи, но Марта протегна крак, опипа пода и като се увери, че е твърд, излезе и поздрави:

— Добър ден!

Мъжът й се хвърли пред нея като да я защити, само че нямаше от кого и от какво.

Край стените на залата стояха няколко… чуждопланетници. Стояха си съвсем мирно.

— Хуманоиди! — прошепна Матев.

— Никакви хуманоиди! Абе, баш са си хора, само че съвсем други — важно заяви Марта.

В тоя момент един от чуждопланетниците се раздвижи и Матеви започнаха да „чуват“ мислите му. Не всичко им беше понятно, но все пак разбраха, че чуждата цивилизация поздравява хората и се радва на техния възход. Хората били разумни, хората били щедри и обаятелни, но нещо пречело да се установи контакт с тях.

— Че какво толкова ви пречи? — не се стърпя Марта.

Чуждопланетниците се вцепениха, после нещо като усмивка смекчи неподвижните им лица.

Марта разбра, че за първи път човек им задава въпрос. Дотогава всички хора, с които хуманоидите се срещаха, само бяха отговаряли.

— И справедливо ли е винаги само ние да отговаряме? На човечеството му е дошло до гуша от отговорности — не преставаше Марта.

— Внимавай какво вършиш! — опита се да я спре ужасеният Матев. — Те са всемогъщи, разполагат с невероятна техника, безумие е да ги дразниш.

— Че какво като са всемогъщи бе, Матьо! — се дръпна Марта. — Аз пък съм човек! Нека се отнасят с мен любезно, по човешки… А те ме държат права!

Последното изречение разтревожи домакините, които дотогава следяха думите й с твърде особени изражения.