Ричард Бах - Едно

— Че бяхме извън борда на самолета! — възкликнах аз. — Ние не бяхме безучастни наблюдатели на повърхността, а бяхме станали част от рисунката, ние бяхме в нея!

Погледнах пак надолу и видях последното проблясване на стапящото се злато; продължих да кръжа около мястото, което бях запомнил.

— Струва си да опитаме, а?

— Какво да опитаме? Искаш да кажеш…както летим, да скочим от борда!

Не изпусках от поглед мястото, където се бе намирал знакът.

— Да! Започваме приземяване, намаляваме скоростта и точно когато се докосваме до водата, скачаме от вратата!

— Боже мой, Ричард, това е ужасяващо!

— Рисунката е метафоричен свят, а метафорите действат, не виждаш ли? За да станем част от което и да било време, за да го възприемем на сериозно, ние трябва да се потопим в него. Спомни си какво каза Пай за това летене над рисунката, без да участваме? А за спускането на лага? Тя всъщност ни каза как да се върнем у дома! Мърморко е този лаг!

— Не мога да го направя! — каза тя. — Не мога!

— Бавен полет, срещу вятъра — продължих аз, — намаляваме до тридесет километра в час. Това ще е по-скоро като слизане от самолета, а не като катастрофа… — Направих последен завой, насочих и се приготвих за кацане.

Тя проследи погледа ми.

— Какво гледаш?

— Знакът изчезна… Не искам да изпусна от поглед мястото, където беше той.

— Изчезна ли? — Тя надникна през мен към празното място долу. — Добре — съгласи се тя. — Щом ти ще скочиш и аз ще скоча. Но скочим ли, няма връщане назад!

Усетих в гърлото си възел и преглътнах, без да отклонявам очи от мястото, където трябваше да се докоснем до водата.

— Трябва да развържем коланите, да отворим вратата, да застанем на стъпалото и да скочим. Ще можеш ли да го направиш?

— Може би вече да развържем коланите и да отворим вратата? — каза тя.

Разкопчахме коланите и след секунда чух рева на вятъра, когато тя отвори вратата. Гърлото ми отново пресъхна.

Тя се наведе към мен и ме целуна по бузата.

— Колесник прибран, клапи спуснати — каза тя.

— Готова съм, ако и ти си готов.

Напрегнати като стрели, гледахме как водата приближава към нас. — Готови! — казах аз.

— Когато се докоснем, отваряме вратата и скачаме — повтори тя.

— Точно така!

— Да не забравиш! — каза тя и стисна здраво дръжката на вратата.

— Да не забравиш и ти — казах аз, — както и да изглежда!

Корпусът на летящата лодка докосна водата. Затворих очи, за да не ме подведе привидността.

ВРАТА.

Усетих как Лесли отвори едновременно с мен и вятърът изрева срещу нас.

СКОК!

Хвърлих се от борда и в този миг отворих очи. Бяхме скочили от самоле гд не във водата, а в празния въздух и се премятахме заедно без парашути право надолу към Лос Анжелос.

— ЛЕСЛИ!

Тя беше със затворени очи и не ме чуваше през рева на вятъра.

Лъжи , казах си аз, виждам лъжи . Отново затворих очи и в този момент тупнахме като на купчина възглавници. Отворих очи и видях, че и двамата сме в кабината на Мърморко, беззвучен взрив от златна светлина ни озари и угасна. Този път бяхме на пилотските места и мъркахме безметежно в небето като котка на килим.

— Ричи, успяхме — извика тя и метна ръце на раменете ми, пищейки от възторг. — Успяхме! Ти си гений!

— Повярваш ли в нещо и то ще стане — казах скромно аз, макар да не бях много уверен. Но щом тя настояваше, че е гениално, ще трябва да се съглася с нея.

— Всъщност все едно — каза тя радостно. — Важното е, че се върнахме!

Летяхме на 142 градуса, магнитният компас стабилно показваше юго-изток, навигационните прибори тихо бръмчаха, по таблото светеха оранжеви цифри. Задните седалки бяха празни. Единствената рисунка под нас сега бяха улиците и покривите, единствената вода — синьото блещукане на плувните басейни в дворовете на къщите.

Тя посочи два самолета в далечината.

— Самолет там… и там — каза тя.

— Виждам ги.

Двамата погледнахме едновременно към радиото.

— Да опитаме ли…?

Тя кимна и за всеки случай стисна палци.

— Добър ден, Лос Анжелос — казах аз в микрофона. — Тук е Сийбърд Едно Четири Браво. Виждате ли ни на вашия радар?

— Потвърждавам. Едно Четири Браво е на радара, край вас минава самолет на един часа, отдалечение две мили, летящ на север, височината не се знае.

Ръководителят на полета не попита къде сме били, с нищо не намекна, че бяхме изчезнали от екрана му за четвърт година, не чу ликуващите ни възклицания и викове ура в кабината на Мърморко.