Ричард Бах - Едно

— Ричи! — извиках аз. — Това е истина! Моля те, повярвай! Ние все така можем да летим!

И тогава лостът се отмести, моторът изрева и набра обороти, пяна полетя под нас.

Велико беше да го видя пак! Той отвори очи в секундата, когато Мърморко се откъсна от вълните.

И най-после чух гласа му в един свят, който отново беше общ за двама ни.

— Лесли! Ти се върна! Ние сме заедно!

— Ричи, любими мой! — извиках аз. — Ти успя да го направиш, обичам те, ТИ УСПЯ!

Сигурният начин да паднеш на носа си, когато управляваш самолет, е да дръпнеш лоста назад след излитането и да го задържиш така. Но ние толкова бяхме погълнати от радостта на възкресението, че дори да бяха паднали крилата на Мърморко, пак щяхме да излетим като ракета. Аз я бях прегърнал и усещах ръцете й да ме обвиват, докато се издигахме нагоре.

— Лесли! — възкликнах аз. — Не сънувам! Ти не си умряла!

Тя не бе загинала тя не бе погребана на склона, тя е с мен, сияеща като слънчев изгрев. Съновидението не беше сега, то бе през онези месеци, когато смятах, че тя е умряла, месеци на скръб, сам в онова алтернативно време.

— Без теб беше… — казах аз. — Светът бе спрял. Нищо нямаше значение за мен! — Докоснах лицето й. — Къде беше ти?

Тя се засмя през сълзи.

— Бях с теб! — отговори тя. — Когато потъвахме, аз те видях под водата. Видях как изваждаш тялото ми от самолета. Помислих, че си се върнал за якето си и просто не можех да повярвам, когато видях какво всъщност беше! Бях точно там, при теб, но ти не можеше да ме видиш, ти виждаше само тялото ми!

Тя е била с мен.

След всичко, което бяхме научили заедно, какво ме бе накарало внезапно да го забравя и да приема привидностите за реалност? Първата ми дума при нейната смърт беше НЕ ! Една дума, една мигновена истина. Защо не я повярвах? Колко различно щеше да бъде, ако бях отхвърлил заблудата веднага, а не толкова по-късно!

— Аз можех да ти помогна — казах й, — ако бях продължил да вярвам, че това, което знам, е истина. Тя поклати глава.

— Чудо щеше да е, ако съзнанието ти не бе приело за реалност това, което ти видя — катастрофата. А после скръбта те обгради като стена. Не можех да премина през нея. Ако бях реагирала по-бързо, може би щях да успея…

— Дявол да ме вземе! Такъв страхотен тест, а аз да се проваля!

— Ти не се провали! — Тя пак ме прегърна. — Беше чудесен! Въпреки всичко, което видя през това време, ти успя да натиснеш лоста на Мърморко, успя сам да измъкнеш и двама ни от този свят, не разбра ли? Ти успя!

В онзи ужасен свят на нейната смърт бях започнал толкова бързо да забравям звука на гласа й, вида й, че сега сякаш срещах съвсем отново любовта.

— Толкова неща имам да ти разказвам! — каза тя.

— Знам, че беше само около един час, но толкова много…

— Един час ли? Това бяха цели месеци , Уки! Три месеца и една седмица!

— Не, Ричи, най-много час и половина! — Тя ме изгледа озадачена. — Аз си отидох точно посред…

— Дъхът й спря, очите й заблестяха. — О, Ричард, аз срещнах Рони! Беше сякаш той никога не е умирал, съвсем същият си беше. И скъпия Хай също! Хай ме посрещна пръв, той ми каза, че всичко е наред, че ти и аз ще бъдем скоро заедно, въпреки всичко. И веднага след катастрофата беше тази красива светлина, също като в твоите книги за смъртта…

Случвало се е да отида до града на покупки и като се върна в къщи, ни е трябвало цял час, за да си разкажем всичко, което се е случило, докато сме били разделени. А след това последно пътуване — един час в нейните възприятия, три месеца, според моите — колко ли време ще ни е нужно, за да споделим всичко?

— Това е най-прекрасното място, Ричи! — каза тя.

— Ако не беше заради теб, аз никога нямаше да се върна! — Тя се замисли за миг. — Кажи ми, по-различно ли щеше да е за теб, ако знаеше, че съм добре, че съм щастлива, че съм с хората, които обичам?

— Ако знаех, че си невредима и щастлива, да — отговорих аз. — Така ми се струва. Тогава щях да смятам това за… нещо като преселване, все едно, че ти си заминала напред, отишла си в нашия нов град, в нашия нов дом, за да опознаеш правилата, улиците и хората, докато аз довърша тук нашата работа. И това щеше донякъде да ми помогне. Но това не беше преселване . Без никаква поща, никакъв телефон, никакъв начин да научиш нещо за другия!

— Ако не беше твоята скръб — каза тя, — струва ми се, че щяхме да успеем да разговаряме. Можехме да се срещаме в медитации, в сънища, но ти така се беше зазидал в скръбта…