Ричард Бах - Едно

Видяхме я едновременно. Долу, под водата, сред всичките извивки и разклонения на рисунката, лежеше златната осморка. Това беше същата извиваща пътека, която Пай бе нарисувала на пясъка — между град Заплаха и град Мир.

— Пай бе казала, че можем да оставяме упътващ знак на другите ни аспекти… — казах аз.

— … и ето го нашият знак! — възкликна Лесли. — Скъпата Пай!

Щом отклонихме за миг вниманието си от любовта, ние отново останахме сами на себе си, сякаш се бе разпаднала магия. Мърморко от партньор се превърна в слуга, който чака заповеди. Дръпнах лоста надясно, за да продължим виража над златния знак, намалих скоростта, направих последен завой към мястото. Вятър надипли повърхността и златното затанцува.

— Колесник прибран, клапи спуснати.

Задачата беше проста — да приводниш хидроплана в определената точка. Спуснахме се над самата повърхност на водата, като поддържах пределно ниска скорост. Точно преди да стигнем до знака, аз изключих двигателя и Мърморко цопна във водата.

В същия миг рисунката изчезна и ние се озовахме в другия Мърморко, който летеше над покривите на Лос Анжелос.

Обаче не ние бяхме пилотите, ние отново бяхме пътници, седнали отзад, ние отново бяхме призраци! Пред нас седяха онези двамата, които бяхме ние по-рано, оглеждаха небето за други самолети, и тъкмо поставяха в транспондера кода си за кацане в Санта Моника. До мен Лесли притисна с длани уста, за да не извика.

— Четири шест четири пет? — попита Ричард-пи-лотът.

— Видя ли? Какво щеше да правиш без мен? — каза жена му.

Те не бяха ни забелязали.

В момента, в който блъснах напред нашия призрачен щурвал, усетих ръката на Лесли върху моята и в нея — същия ужас като моя. В един безкрайно бавен миг на агония, през който стояхме, останали без дъх, цялата сцена се замъгли и изчезна.

Отново се носехме по малките вълнички над рисунката и щом хванахме щурвала, се издигнахме във въздуха. Спогледахме се потресени и едновременно си поехме дъх.

— О, Ричи, не! Толкова бях сигурна, че това ще е единственото място, където можем да кацнем, без да се окажем призраци!

Погледнах надолу, докато завивахме и открих златния знак.

— Ето го, там си е, а ние не можем да се върнем у дома!

Погледнах зад нас с надеждата да видя Пай. В момента не ни трябваше интуиция, а прости напътствия. Но и нея я нямаше. Знакът под водата явно беше кодова ключалка към нашето собствено време, но ние не знаехме числата.

— Няма изход от тук! — каза Лесли. — Където и да кацнем, ние все сме призраци!

— Освен на езерото Хийли…

— Но на езерото Хийли беше Пай — каза тя. — Така че и то не се смята.

— … и по време на катастрофата.

— Катастрофата ли? — попита тя. — Тогава аз бях призрак! Дори ти не можеше да ме видиш. — Тя се замисли дълбоко, опитвайки се проумее нещо.

Завих наляво в кръг около златния знак, за да го държа под погледа си откъм моята страна на самолета. Знакът под водата сякаш започна да мъждука и да се стапя, все едно, че не беше на рисунката, а в представите ни; той почна да изчезва, когато концентрацията ни над любовта бе отстъпила място на тревогата. Наведох се напред, внимателно взрян.

Да, наистина, изчезваше. Помощ, Пай!, извиках на ум. Без знака беше все едно дали ще знаем кода или не. Опитвах се да запаметя множеството разклоняващи се пътеки под нас. Не биваше да изгубваме това място!

—… обаче аз не бях призрак-наблюдател — продължи Лесли, — Аз повярвах, че съм умряла, понеже стана катастрофа. Повярвах, че наистина съм призрак и станах призрак. Ричи, ти си прав, отговорът е в катастрофата!

— Тук всички сме привидения, Уки — казах аз, като продължавах да запаметявам. — Всичко тук е привидност, всяко едно нещо… Две разклонения наляво, шест надясно, две почти право напред. Знакът продължаваше да изчезва, но не исках да й кажа.

— Светът, в който катастрофирахме, беше реален за теб — каза тя. — Ти вярваше, че си оцелял, затова не беше призрак! Това беше едно паралелно време, но ти погреба моето тяло, ти живееше в къщи, ти караше самолети и автомобили, разговаряше с хора…

Внезапно проумях какво всъщност искаше да каже тя. Погледнах я поразен.

— За да се върнем у дома, ти искаш отново да катастрофираме със самолета ! Пай ни беше казала, че ще е лесно , също като спускане на лаг към дъното.

Но тя изобщо не е споменавала за катастрофа на Мърморко…

— Не, не е споменавала. Но имаше нещо в тази катастрофа… защо ти след нея не беше призрак? Какво по-различно имаше специално в това кацане?