Ричард Бах - Едно

— Случи ли се друг път, вече няма да забравям. Ще знам, че те има, все едно как. Но и ти също не забравяй! Тя кимна.

— Толкова неща ще научим от това и толкова загадки ще се разрешат! — каза тя. — Знаеш ли, че Рони умря преди тридесет години? Как е могъл да остане там да ме чака? При положение, че има още толкова много живота, защо не се е преселил в някое друго… превъплъщение?

— Но той го е направил, а и ние също — казах аз.

— Погледни надолу. — Рисунката се движеше под нас. Тя нямаше край и никога не можеше да има. — Всички тези животи едновременно, както и след-жи-вотите и между-животите също. Още ли не вярваш в това? Не вярваш ли, че е истина?

— Вече не съм сигурна в какво вярвам — усмихна се тя, — но знам, че видях отново брат си. Беше си все същия зевзек и глупчо както винаги. Той каза…

— Тя прихна да се смее. — Каза, че следващия път, когато се срещнем… той щял да се яви… като едно старо… — Тя отново се заля в смях и не можа да спре, чак докато дъх не й остана.

— Едно старо какво?

— … едно старо куче!

Не можах да си обясня защо, но каквото и да беше казал Рони, то явно стигаше, за да обезоръжи сестра му и да я изпълни със спомени. Засмях се с нея. Какво странно удоволствие е да можеш да се смееш отново!

„В рисунката долу трябва да имаше едно алтернативно ние, помислих си аз, което не е успяло да направи този скок, за да се намерят отново.“ Не споделих тази мисъл с Лесли, за да не се натъжаваме отново.

Разказвахме си всичко, което се бе случило и се опитвахме да свържем всички фрагменти в цялостна картина. Не всяко късче изглеждаше смислено, но някои бяха.

— Толкова реално изглеждаше! — казах. — Аз не бях призрак, не минавах през стените, хората ме виждаха, познаваха ме, къщата ни си беше съвсем същата. — Помислих си за нея. — Всъщност не съвсем — казах аз, едва сега забелязал неща, на които не бях обърнал внимание през тези три месеца на раздялата. — Къщата си беше нашата, но някак различна, а изобщо не бях се запитал в какво е разликата. А и колата — тя не беше нашият стар Крайслер, беше Торанс . Не е ли странно това?

— Ако не бяхме насъбрали опита от рисунката, струва ми се, че ти и досега щеше да си останеш там — каза тя. — Ако ние бяхме живяли само в онова алтернативно място, без преди това да сме попадали и излизали от десет различни живота, ако бяхме смятали, че светът с Торанси от 1976-та е единствения, който съществува… Ако аз бях умряла в онзи свят, ти щеше ли да успееш да го разбиеш и да излезеш? Дори за да ни събереш заедно? Щеше ли изобщо някога да надмогнеш предразсъдъка за смъртта?

— Какъв въпрос! — казах аз. — Но не знам.

— Ричи, ние едва успяхме да го направим. Въпреки всичко, което бяхме научили, ние все пак едва успяхме да се измъкнем!

Тя погледна лабиринта под нас.

— Нима тук сме заловени в капан! Нима да се измъкнем от това място е толкова трудно, колкото трудно бе да победим смъртта?

Сега, след като отново бяхме заедно и в безопасност, след като отмина най-тежкото изпитание на нашите животи, ние се спогледахме с една едничка мисъл в главите: Преди да се е случило каквото и да било друго, ние трябва да намерим пътя за у дома.

— Спомняш ли си какво бе казала Пай? — попитах аз. — Че рисунката е психическа, но пътят за връщане е път на духа. Тя каза: водете се от надеждата.

Като се замислих за това, обаче, аз свих вежди. Как така да се водим от надеждата? Толкова се бяхме надявали да се приберем у дома, тогава защо не сме там?

— Тя не каза „надежда“, Уки — обади се след малко Лесли. — Тя каза „любов“! Каза: водете се от любовта!

Разбира се, Пай беше права: лесно е да бъдеш воден от любовта. Малката планета на онези двамата, които бяха тръгнали за конференцията в Лос Анжелос, може да беше мираж, но тя беше техният мираж, платното, което бяха избрали, за да нарисуват слънчевия изгрев така, както те го виждат. И те обичаха това, което рисуваха. И ние се концентрирахме над тази любов.

— Готови? — попита Лесли.

Сложих ръка върху нейната и заедно хванахме щурвала. Затворихме очи и фокусирахме сърцата си над онези двамата в техния свят, над техния път към собствените им нови открития. Както се обичаме един друг, така ние обичаме и нашия дом и летим да му предадем това, което бяхме видели и научили. Не моята ръка управляваше, нито ръката на Лесли, а самият щурвал движеше ръцете ни, сякаш Мърморко бе станал живо същество, което знае пътя на полета си.

Не след дълго нашата летяща лодка намали и се наклони в широк завой. Отворих очи и видях, че и Лесли в момента прави същото.