Рита Моналди - Печатът

Стоях безмълвен, потънал в мисли за силата на Божественото възмездие.

— Вие сте били наистина добър приятел на Главния интендант Фуке — бе единственото нещо, което успях да кажа.

— Ще ми се да бях по-добър.

Чухме на първия етаж да се отваря врата, после да се затваря и някой да се насочва към стълбите.

— По-добре да оставя терена свободен, пристига Науката — каза Ато, намеквайки за приближаването на Кристофано. — Но помни, че по-късно имаме работа за вършене.

Изтича и се притаи на площадката, която водеше към подземието, в очакване лекарят да премине, за да се шмугне после бързо нагоре по стълбите.

Кристофано беше дошъл, за да ускори приготвянето на вечерята, заради протестите на останалите наематели.

— Стори ми се, че чух стъпки, докато слизах. Да не би някой да е бил тук?

— Със сигурност не, чули сте мен — вече се канех да започна с готвенето — отговорих, преструвайки се на много зает с тенджерите.

Искаше ми се да задържа лекаря, но той, доволен от моя отговор, веднага се върна в стаята си, след като ме помоли да сервирам вечерята възможно най-бързо. За късмет, помислих си, бяхме решили да се сервира ядене само два пъти на ден.

Заех се с една супа от грис с нахут, чесън, канела и поръсена със захар, към която после щях да прибавя сирене и малко ароматни треви, сухари и една фолиета 59 59 мярка за вино и олио, равна на около половин литър, използвана в бароков Рим — (Бел.прев.) разредено бяло вино.

Докато се занимавах с приготвянето на вечерята, в бедната ми глава се въртяха хиляди мъгляви мисли. На първо място беше това, което ми разказа абат Мелани. Бях развълнуван: ето, мислех си, цялото минало и настоящите затруднения, в които се намираше абатът: човек, способен на лъжа и измама (а кой не е такъв поне до известна степен?), но неспособен да се отрече от миналото. Дълготрайната му близост с Главния интендант Фуке беше петно, което нито младежкото бягство в Рим, нито последвалите оскърбления бяха успели да заличат и която и днес все още подлагаше на съмнение добронамереността на краля. Но той продължаваше да защитава паметта на своя някогашен закрилник. Може би разговаряше така свободно само с мен, понеже със сигурност не бих могъл по никакъв начин да съобщя чутото във френския двор.

После се върнах в мислите си към онова, което беше открил между документите на Колбер. Напълно спокойно той бе споделил, че е отмъкнал от кабинета на Змията някои лични писма, насилвайки механизмите, които трябваше да ги предпазват. Но изненадващото не беше това, като се вземе предвид същността на човека, който вече ми бе станал ясен от чуждите и неговите собствени разкази. Това, което ме бе поразило, беше задачата, с която самият той, по думите му, се бе заел — да намери в Рим своя стар приятел и закрилник, Главния интендант Фуке. Решението не ще да е било леко за абат Мелани — не само защото Главният интендант до тогава бе смятан за мъртъв, но и понеже ставаше дума именно за този, който, макар и неволно, беше въвлякъл Ато Мелани в скандала — а изглежда аз, според казаното от абата, бях единственият осведомен за тази тайна мисия, която само внезапното заключване на странноприемницата под карантина бе прекъснало временно. Излиза, че когато се бях спуснал в намиращата се под странноприемницата галерия, съм бил в компанията на един специален агент на френския крал! Почувствах се поласкан от факта, че той се заемаше с такава страст да разплете странните събития, случили се „При оръженосеца“, между които и кражбата на моите перлички. И даже от това, че самият той бе поискал настоятелно моята помощ. Сега вече нямаше да се поколебая нито миг да му връча с цялото си доверие втората връзка ключове, която само предния ден му бях отказал. Но сега вече беше късно: в съгласие с нарежданията на Кристофано, Дулчибени и Девизе, както и останалите наематели, щяха да останат заключени по стаите си през цялото време, правейки по този начин каквото и да е претърсване невъзможно. А абатът вече ми бе обяснил колко неуместно би било задаването на въпроси, които биха предизвикали подозрението им.

Бях горд, че споделях толкова тайни, но всичко това в крайна сметка не беше нищо в сравнение с хаоса от чувства, предизвикан от разговора ми с Клоридия.

След като занесох вечерята в стаята на всеки сътрапезник, отидох първо при Бедфорд и после при Пелегрино. Заедно с Кристофано имахме грижата да нахраним болните. Англичанинът фъфлеше нещо неразбираемо. Лекарят изглеждаше притеснен, и то до такава степен, че отиде в стаята на Девизе отсреща, разясни му състоянието на Бедфорд и го помоли да остави поне за момента китарата си: в действителност музикантът звучно се упражняваше, като повтаряше на своя инструмент една от своите любими чакони.