Рита Моналди - Печатът

Знаех в колко остър конфликт с френския двор беше нашият добър папа Инокентий XI. По онова време не бях в състояние да си обясня защо имаше толкова разногласие между Рим и Париж. Но от разговорите на хората, които бяха по-наясно с политиката, бях разбрал, че този, който имаше желание да разчита на закрилата на нашия понтифекс, не можеше и не биваше да бъде приятел на французите.

И после — цялата тази страст в преследването на предполагаемия крадец на ключове, не беше ли самата тя достойна за подозрение? Защо да се впускаш в гонение, утежнено от неясноти и опасности, вместо просто да изчакаш събитията и да предупредиш веднага останалите наематели за изчезването на ключовете? Ами ако абатът беше узнал много повече от това, което бе споделил с мен? Може би вече имаше ясна представа къде са скрити ключовете. А ако крадецът бе именно той и се бе опитал единствено да отклони вниманието ми, за да може после да действа спокойно, вероятно същата тази нощ? Дори и моят обичан господар беше скрил от мен съществуването на галерията. А и по каква причина един външен човек като абат Мелани трябваше да ми доверява своите истински намерения?

Впрочем обещах най-общо на абата да следвам неговите наставления, като се постарах да не издавам намерението си да го изоставя. Взех си обратно лампата и мигновено се залостих в стаята, където имах намерение да изпълня страниците на моя малък дневник с множеството събития на този ден.

Синьор Пелегрино спеше блажено, диханието му почти не се усещаше. Бяха изминали повече от два часа от нашето влизане в ужасната подземна галерия, оставаха може би още толкова до часа на събуждане, а аз бях на края на силите си. Беше чиста случайност, че в мига преди да загася лампата, хвърлих един поглед на панталона на моя господар и забелязах изчезналите ключове, закачени прилежно на колана му.

През прозореца проникваха благотворните лъчи на слънцето, които изпълваха цялата стая, разпръсквайки чиста и благословена светлина дори върху запотеното и измъчено лице на бедния синьор Пелегрино, изоставен на леглото си. Вратата се отвори и се показа усмихнатото лице на абат Мелани.

— Време е да тръгваме, момче!

— Къде са останалите наематели?

— Всички са в кухнята, за да слушат Девизе, който свири на тромпет.

Странно — не знаех, че китаристът беше виртуоз и на този великолепен инструмент и най-вече не си обяснявах как така неговият сребрист и мощен звук не се чуваше на горните етажи.

— Къде отиваме?

— Трябва да се върнем там, долу — последният път не търсихме достатъчно.

Влязохме отново в стаичката, където отворих вратичката зад етажерката. Усетих влажният въздух да облъхва лицето ми. С нежелание надникнах вътре, като осветих с лампата началото на кладенеца.

— Защо да не изчакаме нощта? Останалите наематели биха могли да ни разкрият — възразих слабо.

Абатът не отговори. Извади от джоба си един пръстен и го сложи на дланта ми, затваряйки с пръстите ми бижуто, като че искаше да подчертае голямото значение на подаръка. Кимнах и започнах да слизам.

В мига, в който стигнахме тухления под, подскочих. В мрака една ръка ме бе потупала по дясното рамо. Ужасът ми попречи да извикам, или да се обърна. Смътно усетих, че абатът ме подканваше да остана спокоен. Надвивайки с мъка вцепенението, което ме сковаваше, се обърнах, за да видя лицето на третия преследвач.

— Не забравяй да почиташ мъртвите.

Беше синьор Пелегрино, който ме укоряваше със страдалческо изражение. Не намерих думи да изразя объркването си — кой беше тогава спящият, който бях оставил в леглото му? Как Пелегрино беше успял да се пренесе внезапно от нашата усамотена стая в мрачното и влажно подземие? Докато подобни въпроси започваха да се оформят в главата ми, Пелегрино отново проговори.

— Искам повече светлина.

Изведнъж почувствах, че политам назад — тухлената повърхност беше хлъзгава и неописуемо стръмна. Вероятно бях загубил равновесие, помислих си, докато се обръщах към Пелегрино. Започнах да се плъзгам бавно, но с цялата си тежест, към отвора на кладенеца, обръщайки се с гръб към земята и с лице нагоре към небето — което изглежда тук долу сякаш никога не беше съществувало. Започнах като по магия да се пързалям с гръб по стълбите, които водеха надолу, без да срещна никаква съпротива, макар и да ми се струваше, че тежа повече от мраморна статуя. Последното нещо, което видях, бяха Ато Мелани и Пелегрино, които наблюдаваха моето изчезване с флегматично безразличие, сякаш разликата между живота и смъртта им бе непозната. Падах, едновременно скован от учудване и отчаяние, подобно на заблудена душа, която, хвърляйки се в безкрайната адска бездна най-накрая разбира собствената си присъда.