Рита Моналди - Печатът

Спаси ме викът, който сякаш идваше от някой непознат край на вселената и който ме събуди, отървавайки ме от кошмара.

Бях сънувал и бях извикал в съня си. Намирах се в леглото си и се обърнах към леглото на моя господар, който, разбира се, си беше там, където го бях оставил. През прозореца не влизаха красиви слънчеви лъчи, както в съновидението, а сиво-розовата светлина, която предвещава зората. Хладният въздух на ранната утрин ме караше да зъзна. Завих се добре, макар и да знаех, че няма да успея да заспя отново така лесно. От стълбите се чуваше далечен шум на стъпки. Наострих уши, за да разбера дали някой не се приближава към вратата на стаичката. Ясно чух, че това бяха неколцина от наемателите, които слизаха към кухнята или на първия етаж. Различих отдалеч гласовете на Стилоне Приазо и отец Робледа, които питаха Кристофано дала има новини за състоянието на синьор Пелегрино. Станах, тъй като предположих, че след малко лекарят щеше да дойде при моя господар. Обаче първият, който почука на вратата ми, беше Бедфорд.

Когато отворих, видях пред себе си бледо лице с огромни тъмни сенки под очите. Бедфорд бе добре облечен, с топло наметало на раменете, но независимо от това целият се тресеше и правеше колкото безполезни, толкова и мъчителни опити да възпре тръпките. Помоли ме веднага да го пусна да влезе, сигурно, за да не го видят останалите наематели. Предложих му малко вода и хапчетата, които ни беше дал Кристофано. Англичанинът отклони предложението, тъй като, каза той притеснен, някои хапчета, можели да уморят пациента. Този отговор ме изненада, но бях принуден да настоя.

— Ще ти кажа — каза той с внезапно отслабнал глас, — че опиумът и очистителните средства срещу различни неразположения могат също да докарат до смърт. Не забравяй, че негрите крият под ноктите си един вид отрова, която убива с просто одраскване, и после има и змии кротали, да, а четох и за един паяк, който пръснал в окото на своя преследвач толкова силна отрова, че го оставил лишен от зрение за доста дълго време…

Като че ли бълнуваше.

— Но Кристофано не би направил нищо подобно — възразих аз.

— … и тези субстанции — продължи той, като че изобщо не ме беше чул — действат чрез загадъчна сила, но загадъчните сили не са нищо друго, освен огледалото на нашето незнание.

Забелязах, че краката му трепереха и, за да се държи изправен, трябваше да се подпира на рамката на вратата. Думите му също навеждаха на мисълта за бълнуване. Бедфорд седна на леглото и ми се усмихна тъжно.

— Екскрементите изсушават роговицата — изрецитира той, вдигайки строго пръст като учител, който се кара на учениците си — хмелът, окачен на врата, помага, за да се излекува маларийната треска. Но за истерията са нужни компреси със сол, които да се поставят многократно на краката. А пък, ако иска да разбере лекарското изкуство, така кажи на синьор Кристофано, когато го извикаш, вместо Гален и Парацелз, да чете „Дон Кихот“.

После се отпусна, затвори очи, скръсти ръце на гърдите си, за да се стопли и започна леко да трепери. Хвърлих се през глава по стълбите, за да извикам помощ.

Един огромен цирей на слабините и още един с малко по-малки размери под дясната мишница не оставиха почти никакви съмнения у Кристофано. Този път за съжаление очевидно ставаше въпрос за чумна зараза, нещо, което, разбира се, отново хвърляше черни сенки и върху смъртта на синьор дьо Муре, и върху необичайното вцепенение, което бе връхлетяло моя господар. Вече нищо не разбирах — дали из странноприемницата върлуваше ловък и загадъчен убиец или пък добре познатата черна болест?

Вестта за заболяването на Бедфорд хвърли в най-дълбоко отчаяние цялата компания. Разполагахме само с един ден, преди стражите да се върнат за следващата проверка. Забелязах, че мнозина ме отбягваха от мига, в който се разбра, че може би бях първият, влязъл в контакт с Бедфорд, когато болестта го бе връхлетяла. Подозрението отново се връщаше на дневен ред. Кристофано обаче отбеляза, че всички сме говорили, яли и някои даже играли на карти с англичанина до предния ден. Ето защо никой не можеше да се чувства сигурен. Аз, вероятно поради естествена младежка неустрашимост, бях единственият, който не се поддаде веднага на страха. Видях обаче как най-малодушните — иначе казано, отец Робледа и Стилоне Приазо, внезапно се разтичаха, за да вземат някои хранителни припаси, които бяха оставени на разположение в кухнята, и се отправиха към стаите си. Спрях ги, тъй като се бях сетил за необходимостта да се извърши и за Бедфорд тайнството на последното миропомазване. Този път обаче отец Робледа не искаше и да чуе: