Рита Моналди - Печатът

Усещахме, че наближаваме края. Вече вървяхме нагоре по лек, полегат наклон, който ни караше да забравяме трудностите и страховете, изстрадани по-рано. Внезапно се озовахме в четириъгълно помещение, което вече не беше изкопано в терена, ами иззидано. Приличаше на склад или на подземието на някой дворец.

— Върнахме се сред хората — беше коментарът на абата.

Оттук една последна стълба, лесна за изкачване, а и снабдена със спомагателно въже, закрепено за дясната стена посредством железни пръстени, извеждаше нагоре. Изкатерихме се до върха.

— Проклятие — изсъска Ато.

Веднага разбрах какво имаше предвид. На края на малката стълба, имаше, както можеше да се очаква, една врата. Беше доста здрава и зарезена.

Това бе сгоден случай да си отдъхнем, макар и на едно толкова негостоприемно място, и да обмислим нашето положение. Дървената вратичка беше залостена с ръждясало желязно резе, което се плъзгаше по страничната стена. Оттук, както бе лесно да се отгатне заради шумоленето на вятъра, се излизаше навън.

— Аз няма да говоря. Ти обясни всичко — подкани ме абатът.

— Вратата е заключена отвътре. Между другото — положих усилия да установя — крадецът не е излязъл от галерията. Но тъй като нито го срещнахме, нито пък намерихме някакъв кръстопът, може да се заключи, че не е поел по нашия път.

— Добре. И къде тогава е отишъл?

— Може би даже не се е спуснал в кладенеца зад стаичката — предположих без изобщо да вярвам на думите си.

— Ммм — измънка Ато. — Къде се е пръждосал тогава?

Отново слезе по стълбата и обиколи набързо избата. В един ъгъл една стара, полуизгнила лодка потвърждаваше подозрението, което хранех от мига, в който бяхме стигнали тук — намирахме се в близост до бреговете на Тибър. Отворих вратата, като не без усилия издърпах резето. Осветен от разсеяните лъчи на луната, се виждаше началото на някаква пътека. По-надолу течеше реката и аз естествено се отдръпнах при вида на бездната. Свежият и влажен вятър проникна в подземието, позволявайки ни да дишаме по-дълбоко. Веднага зад врата друга несигурна пътека се отклоняваше надясно и се губеше по калния бряг.

Абатът долови мислите ми:

— Ако избягаме сега, ще ни хванат като нищо.

— Тогава — изстенах обезкуражен, — напразно вървяхме дотук.

— Съвсем не — отвърна Ато невъзмутимо. — Във всеки случай познаваме все пак този изход за бягство. Не намерихме и следа от крадеца, който впрочем не е поел по този път. Изпуснахме някоя и друга възможност, поради недоглеждане или заради несъобразителност. Сега да се връщаме обратно, преди някой да забележи отсъствието ни.

Връщането към странноприемницата беше неописуемо мъчително и двойно по-тежко от първото пътешествие. Лишени от инстинкта на ловеца, който ни бе водил напред по време на преследването (или поне така беше с абат Мелани), се влачехме, усещайки по-силно трудността на пътя, въпреки че моят спътник не желаеше да го признае.

След като изкачихме отново първия кладенец и оставихме с голямо облекчение зад гърба си адското подземие, отново се намерихме в стаичката. Абатът, видимо изтощен от експедицията, отишла по дяволите, се раздели с мен, като ми даде набързо някои наставления за следващия ден.

— Утре, ако искаш, можеш да осведомиш наемателите, че някой е отмъкнал и втората връзка ключове или че тя, така или иначе, е изчезнала. Разбира се, няма да разказваш за нашето откритие, нито за опита, който направихме да узнаем самоличността на крадеца. Веднага, щом има сгоден случай, ще поговорим насаме — в кухнята или на някое друго сигурно място, и ще се държим взаимно в течение за новостите.

Кимнах лениво заради умората, но най-вече заради съмненията, които все още тайно хранех към абат Мелани. По време на завръщането си в галерията, отново бях променил чувствата си към него — казах си, че, макар и злословията по негов адрес да бяха прекомерни и злонамерени, все пак в неговото минало оставаше нещо неизяснено и за това сега, когато ловът на крадеца на ключовете беше пропаднал, нямах повече намерение да играя ролята на негов слуга и информатор и по този начин да рискувам да бъда въвлечен в не много прозрачни и може би опасни деяния. А ако наистина все пак бе вярно, че Главният интендант Фуке, на когото Ато е бил довереник, е бил просто един прекалено бляскав меценат, жертва на кралската ревност на Луи XIV и на завистта на Колбер, във всеки случай не можеше да се отрече — бях си го повтарял, докато се задъхвахме, напредвайки в мрака — че при всички положения Мелани бе човек, навикнал на хитрините, тънкостите и хилядите коварства на парижкия кралски двор.