Рита Моналди - Печатът

Бяхме напълно объркани. Вече щяхме да бием отбой, когато Ато ми направи знак да остана на място и се спусна бързо надолу по стълбите. Проследих с поглед светлината от лампата му и го видях да се спира пред прозореца, който гледаше от коридора на втория етаж към вътрешния двор. Постави лампата на земята и надникна навън. Известно време остана така. Това събуди любопитството ми, така че и аз се приближих до малката решетка на прозорчето, което осветяваше денем стаичката. Но беше прекалено високо за мен и не видях нищо освен нощта, осветена от бледата луна. Когато се върна в стаичката, абатът се наведе към пода и измери с длани дължината му, като даже се завря под етажерката с инструментите, подпряна на стената в дъното. Спря се миг, за да помисли, след което повтори операцията, като този път взе предвид и дебелината на стените. После измери разстоянието между прозорчето и стената в дъното. Когато най-накрая изтръска ръцете си от прахта, ме хвана, без да каже дума и, като ме вдигна върху едно столче и сложи върху главата ми лампата, ме нагласи пред решетката. Каза: „Не мърдай!“ и размаха пръст пред носа ми.

Чух го отново да слиза пипнешком до прозореца на втория етаж. Когато накрая се върна и ме погледна, умирах от нетърпение да узная неговите заключения.

— Слушай внимателно. Килерът е дълъг малко повече от осем педи, което значи, че е тесен. Със стените може да стигне до десет педи. Както може добре да се види от двора, малкото крило, в което се намира тази стаичка, е било построено по-късно, след останалата част на странноприемницата. Всъщност то изглежда отвън като голяма колона, която се издига от земята чак до тук, залепена за задния ръб на източната стена на сградата. Само че има нещо, което не се връзва в сметките: колоната е поне два пъти по-широка от стаичката. Това прозорче, както виждаш, е много близко до етажерката, на не повече от няколко педи от края на това килерче. Значи и когато се гледа отвън, би трябвало да се вижда в близост до външния ръб на крилото. Но, когато се показах от долу, от коридора на втория етаж, видях, че прозорчето, осветено от лампата, която ти държеше, не се намира дори и на средата на стената, в която е издълбано.

Абатът се спря, може би в очакване сам да стигна до заключение. Но аз не бях разбрал нито думица. В главата ми се въртяха геометрични фигури, натрупани една върху друга, извиквани на тълпи от препускащата мисъл на Ато. Ето защо той продължи:

— Защо е цялото това прахосано пространство? Защо никой не е откраднал малко повече пространство в полза на стаичката, така тясна, че даже ние двамата едва успяваме да стоим вътре, без да се бутаме постоянно?

Аз също се показах на прозореца на втория етаж, доволен преди всичко, че ще успея да подишам малко свеж нощен въздух.

Потърках си очите. Беше вярно. Светлината на маслената лампа, която забелязвах през решетката на прозореца, беше странно отдалечена от външния ръб, очертан от лунния отблясък. Никога не бях обръщал внимание — прекалено зает денем и прекалено уморен нощем, за да зяпам, подпрян на перваза.

— И знаеш ли какво е обяснението, момче? — посрещна ме абат Мелани веднага, след като се качих отново при него.

Без да изчака моя отговор, той пъхна ръце в етажерката с инструментите, подпряна в дъното на стаята, и започна трескаво да опипва стената зад нея. Изпъшка и ме помоли да му помогна да премести мебелите.

Това не се оказа особено трудно. Абатът изглежда изобщо не беше изненадан от откритието, което се появи пред очите ни — полускрити от мръсотията, която времето безпощадно беше наслоило по стената, се виждаха очертанията на една врата.

— Ето ни — извика той доволно.

И без да се колебае, блъсна старите греди, които изпращяха.

Първото, което усетих, беше влажен и студен полъх, който докосна лицето ми. Пред очите ни се бе разкрила черна дупка.

— Там е отишъл — заявих убедено.

— Така изглежда — отвърна абатът, като проточи недоверчиво нос напред. — Това проклето килерче имало двойни стени. Искаш ли да влезеш първи?

Мълчанието ми говореше само за себе си.

— Е, добре — отстъпи Ато, вдигайки лампата, за да осветява пътя си в тъмното. — Винаги трябва аз да оправям всичко.

Още не бе свършил да говори, когато го видях да се хваща отчаяно за старата врата, която току-що бяхме разбили, повлечен надолу от някаква неудържима сила.

— Помогни ми, бързо — каза той.

Бяхме на ръба на един кладенец: Мелани щеше да падне в него, сигурно с фатални последици. Едва бе успял да се хване за рамката на вратата. Краката му се клатушкаха в дълбоката тъмнина, която се беше разтворила под нас. Когато се изправи отново благодарение и на моята, макар и слаба, помощ бяхме останали на тъмно. Лампата, изплъзнала се от ръката на абата, бе погълната от черната дупка. Затова отидох да взема друга от стаята си, която се погрижих да заключа. Пелегрино спеше спокойно и в неведение за събитията, които се разиграваха в неговата странноприемница.