Рита Моналди - Печатът

Когато се върнах, Ато вече се спускаше в ямата. Изглеждаше неочаквано подвижен за възрастта си. Както щях да имам случаи да забележа и по-късно, той се отличаваше с овладяно, но постоянно нервно напрежение, което поддържаше тялото му в постоянна готовност.

Мелани ми показа, че не става дума точно за кладенец, осветявайки навсякъде с лампата. В скалата бе забита цяла поредица от железни скоби, подобни на малки стъпала, които позволяваха внимателно слизане. Спуснахме се бавно в дупката, не без известен страх. Слизането беше кратко — съвсем скоро се озовахме стъпили на груб тухлен под. Огледахме се наоколо на светлината на лампата и открихме, че пасажът не прекъсва, а продължава по една от късите страни на площадката, с една стълба с квадратни стъпала, издълбани в скалата. Проточихме вратове, за да се опитаме да разберем напразно къде свършва.

— Под стаичката сме, момче.

Измънках нещо плачевно в знак на съгласие. Това не ме успокояваше кой знае колко.

Продължихме в мълчание. Този път слизането ми се стори безкрайно, донякъде и заради тънкия слой кал, който покриваше всичко и правеше слизането доста опасно. В един момент стълбата изцяло промени вида си: изкопана в туфа, тя стана съвсем тясна и прекалено неравна. Въздухът беше вече доста тежък — сигурен знак, че бяхме под земята.

Продължихме да слизаме, докато се озовахме в тъмна и негостоприемна галерия, прокопана във влажната земя. Единствените ни спътници бяха тежкият въздух и тишината. Измъчваше ме страх.

— Ето къде е отишъл нашият крадец — прошепна абат Мелани.

— Защо говорите толкова тихо?

— Може да се намира наблизо. Искам аз да го изненадам, а не обратното.

Крадецът обаче не бе нито на няколко крачки разстояние, нито на повече. Тръгнахме през галерията. Абат Мелани беше принуден да върви с наведена глава, защото таванът, ако можеше да се нарече така, бе прекалено нисък и неравен. Забеляза, че аз се движа пред него без проблеми:

— Поне веднъж има за какво да ти завидя, момче.

Продължавахме доста бавно напред през един проход, поддържан като по чудо само от камъни и тухли, наредени хаотично. Повървяхме няколко десетки метра и самият абат съобрази да отговори на моето мълчаливо, но предвидимо любопитство.

— Този проход трябва да е бил построен, за да позволява на хората да стигат незабелязани до някоя отдалечена точка на града.

— По време на чума, може би?

— Струва ми се много, много по-рано. Винаги би имало полза от такъв проход в град като този. Може да е служел на някой римски принц, за да пуска своите довереници по следите на някой съперник. Римските фамилии открай време са се мразели и враждували по всякакви начини. Когато ландскнехтите 40 40 Ландскнехти — наемници, служили между другото и на Карл V, когато нахлува с войските си в Рим през 1527 г., пленява папа Климент VII и го затваря в замъка „Сант Анджело“, заради подкрепата, която папата оказва на неговия съперник, френския крал Франсоа I. — (Бел.ред.) разграбваха Рим, някои благороднически родове им помагаха, само и само за да пострадат техните противници. Възможно е и нашият хан да е служил първоначално като сборен пункт на групи от наемни убийци и главорези. Вероятно поддържани от рода Орсини, който притежава множество къщи наоколо.

— Но кой е построил това подземие?

— Обърни внимание на стените — абатът приближи лампата до стената. — Направени са от доста стари камъни.

— Стари като катакомбите ли?

— Може би. Знам, че през изминалите десетилетия един учен свещеник е изследвал проходите, които се срещат под Рим и е описал наличието на безброй стенописи, гробници и тленни останки на светци и мъченици. Във всеки случай е сигурно, че под къщите и площадите на някои квартали съществуват пасажи и галерии, някои построени от древните римляни, други пък изкопани в доста по-близки до нас времена.

Докато вървяхме по тесните коридори, независимо от опасното положение, в което се намирахме, абатът не желаеше да се откаже от своята страст към разказите. И с напевен шепот продължи да обяснява, че Италия още от най-далечни времена изобилствала от тайни проходи, издълбани в скалите или в земята, замислени първоначално за бягство от обсади или въоръжени нападения, също както проходите, позволяващи незабелязаното измъкване от крепости и замъци, но и за организирането на тайни събирания или даже за любовни срещи, както според приказките правели мадона Лукреция Борджия и нейния брат Чезаре със своите многобройни любовници. Но на тайните подземия човек не трябвало да се доверява ни най-малко, тъй като, за да се гарантира тяхната неприкосновеност, те не само бяха държани в тайна (която понякога бе струвала живота на този, които ги е построил), но в тях имаше и множество клопки: за да бъдат заблудени или объркани неканените гости, често се строяли коридори без изход или невидими врати, управлявани от противотежести и скрити в стените, които се отваряли само с помощта на загадъчни механизми.