Рита Моналди - Печатът

На сцената на всеобщо отчаяние беше присъствал и смъртно бледният абат Мелани. Но аз бях жертва на истинското отчаяние повече от всеки друг. Синьор Пелегрино, мислех си, потънал в сълзи, беше превърнал странноприемницата не само в гробница за мен и за самия себе си, но и за нашите наематели. Вече си представях тъжните сцени, които щяха да последват пристигането на съпругата му, когато тя щеше да открие със собствените си очи жестокото дело на смъртта в стаите на „Оръженосеца“. Абатът дойде при мен, докато седях на пода в коридора пред стаята на Кристофано и се бях отдал изцяло на риданията, прикрил покритото си със сълзи лице. Докато ме галеше по главата, той започна да припява тъжно:

Почака да се успокоя, като се опитваше гальовно да ме утеши, но после, след като видя, че тези първи опити бяха безрезултатни, ме вдигна на крака и опря енергично раменете ми в стената.

— Нямам желание да ви слушам — възпротивих се аз.

Повторих му думите на лекаря, към които добавих, че със сигурност до няколко дни всички щяхме да бъдем връхлетени от зловещи мъки — или даже до няколко часа, както Бедфорд. Абат Мелани ме хвана здраво и ме повлече надолу по стълбите, чак до неговата стая. Обаче нищо не можеше да ме успокои, ето защо в крайна сметка се наложи абатът да ми зашлеви една здрава плесница с опакото на ръката си, която успя да спре хълцането ми. За няколко секунди възвърнах спокойствието си.

Ато ме прегърна братски през раменете и с кротки думи се опита да ме убеди да не се предавам на отчаянието. Важното беше преди всичко отново да повторим хитрината, с която бяхме заблудили стражата за болестта на Пелегрино. Ако разкриехме присъствието на заразен от чума (този път истински) в странноприемницата, това щеше да предизвика много по-чести и внимателни проверки; може би щяхме да бъдем преместени във временен лазарет в някоя от по-необитаемите зони, най-вероятно на остров Сан Бартоломео, където беше изградена болница за заразените по време на голямата чума отпреди тридесет години. На нас двамата все пак ни оставаше подземният път за бягство, който бяхме открили заедно миналата нощ. Да убегнем на издирванията в такъв случай беше — той не отричаше — изключително трудно, но така или иначе това при всички положения бе най-вероятното спасение, ако събитията излезеха извън контрол. Докато аз почти си бях възвърнал спокойствието, абатът заключи — ако дьо Муре е бил отровен и вероятните бубони на Пелегрино са просто петна или, още по-добре, обикновени синини, единственият заразен със сигурност засега бе само Бедфорд.

На вратата се почука: Кристофано викаше всички да се съберат в трапезарията на приземния етаж. Каза, че имал спешни съобщения за нас. Когато слязохме в преддверието, заварихме всички наематели събрани в близост до стълбата, макар и благоразумно отдалечени един от друг след последните събития. В един ъгъл Девизе се опитваше да разведри тежкия момент със звуците на своето прекрасно и тревожно рондо.

— Да не би младият англичанин да е издъхнал? — осмели се да попита Бреноци, без да спира да се пощипва отпред.

Лекарят поклати глава и подкани всички да седнат. Навъсеният поглед на Кристофано секна последната нота изпод пръстите на френския музикант.

Аз отидох в кухнята, където започнах да се суетя около тенджерите и огъня, за да приготвя обяда.

Когато всички се настаниха, лекарят отвори чантата си, извади кърпичка, внимателно попи потта си (както правеше всеки път, преди да започне префърцунените си речи) и се покашля.

— Почтени господа, извинявам се, задето преди малко избягах от вашата компания; беше необходимо все пак да се помисли върху сегашното положение, и заключих — каза той във възцарилата се тишина — и заключих… — повтори Кристофано, като смачка кърпичката на топче — че, ако не искаме да умрем, трябва да се погребем живи.

Беше дошъл моментът, обясни той, да престанем веднъж завинаги от това да се шляем насам-натам из „Оръженосеца“, като че нищо не се е случило. Нямаше да можем повече да се задържаме заедно в безгрижни разговори и в пълно нехайство за препоръките, които той от дни насам безсмислено раздаваше. Досега съдбата ни беше даже прекалено добра приятелка и нещастията, случили се на стария синьор дьо Муре и на Пелегрино се бяха оказали чужди на каквато и да е зараза; обаче сега нещата се бяха обърнали към най-лошото и чумата, доскоро споменавана неуместно, наистина се бе появила „При оръженосеца“. Напразно занимание беше да се смятат минутите, прекарани от този или онзи в контакт с бедния Бедфорд; това само подхранваше подозренията. Единствената надежда за спасение бе да се разделим, да се приберем доброволно по стаите си, за да избегнем вдишването на дъха на другия или докосванията до дрехите на останалите наематели и тъй нататък, и тъй нататък. Трябваше да позволим да ни намазва и масажира редовно с пречистващи масла и балсами, които сам щеше да приготви, и щяхме да се събираме само за проверките, като тази на следващата сутрин.