Рита Моналди - Печатът

Накрая на изключителния спектакъл дошъл ред на празничните огньове и фойерверките, приготвени от онзи италианец, Торели, когото в Париж наричали Големия магьосник, поради чудесата от светлини и цветове, които само той можел с такова майсторство да размесва в черния небесен купол.

В два часа сутринта, а може би и по-късно, кралят дал да се разбере с едно кимване, че е дошъл моментът за раздяла. Фуке забелязал мрачното му лице: останал покрусен, като че ли разбрал нещо и пребледнял. Приближил се до краля, паднал на колене и с широк жест на ръката му предложил публично целия Во като подарък.

Младият Луи не отговорил. Качил се в каляската и хвърлил последен поглед на замъка, който потъвал в тъмнината: може би точно тогава пред очите му преминал (така твърдят някои) един спомен от времената на Фрондата, някакъв объркан следобед от ранното му детство, спомен, чийто произход той не знаел дали да припише на чуждите разкази или на собствената си памет; един несигурен проблясък на картина от нощта, в която трябвало да избяга извън стените на Париж заедно с кралицата-майка Ана Австрийска и с кардинал Мазарини, с уши, заглъхнали от гърмежите и виковете на тълпата, с острия мирис на кръвта и тежката воня на плебеите в носа, срамувайки се, че е крал, загубил надежда, че някой ден ще успее да се върне в столицата. А може би кралят (някои се кълнат и в това), гледайки струите на фонтаните на Фуке, които се разливали, красиви и величествени, чиито плисък чувал, докато каляската се отдалечавала, внезапно си спомнил, че във Версай нямало и капка вода.

— И какво се случи после? — попитах с едва доловим глас, развълнуван и объркан от разказа на абата.

— Минаха няколко седмици и примката бързо се стегна около врата на Главния интендант. Кралят се престори, че му се налага да отиде в Нант, за да накара Бретан да усети тежестта на неговия авторитет и за да наложи някой и друг данък, който бретонците не се престаравали да изплащат на кралската хазна. Главният интендант го последва, без да изпитва особени притеснения, тъй като Нант беше негов роден град и много негови приятели живееха там.

Преди да заминат обаче, го посъветваха да си пази гърба — срещу него се плетял заговор, подшушнаха му най-верните приятели. Главният интендант помоли за аудиенция при краля, пред него разтвори сърцето си: помоли го за прошка, ако хазната е в тежко състояние, но той е бил допреди няколко месеца на разпорежданията на Мазарини и Луи знаеше добре това. Кралят се престори, че го разбира напълно и се отнася с него с най-голямо разбиране, искаше му съвети и за най-дребни неща и следваше, без да му мигне окото, неговите напътствия.

Фуке обаче долови, че нещо не е наред и се разболя: отново започна да страда от непрекъснатите трески, които го бяха навестявали по време на продължителното излагане на студ и влага, когато надзираваше строителните работи във Во. Все по-често не можеше да спи. Някои го виждаха да плаче безмълвно.

Най-накрая замина със свитата на Луи и в края на август пристигна в Нант. Веднага обаче отново бе принуден от треската да легне на легло. Кралят, който се бе настанил в един замък на другия край на града, даже изглеждаше загрижен, накара да го посещават, искаше новини за здравето му. Макар и трудно, Фуке оздравява. Накрая, на 5 септември, рождения ден на владетеля, бе повикан при него в шест часа сутринта. Работи заедно с краля до единадесет и после неочаквано владетелят го задържа допълнително, за да обсъдят някои дела. Докато накрая Фуке напусна замъка, каляската му бе спряна от група мускетари. Един лейтенант, някой си Д’Артанян, му прочита заповедта за арест. Фуке не можа да повярва: „Господине, сигурен ли сте, че аз съм този, когото трябва да арестувате?“. Без да му остави време, Д’Артанян конфискува всички документи, които носел със себе си, дори и тези, които държал в ръце. Запечатват всичко и го качват на конвой от кралски каляски, който го отвежда в замъка Анжер. Тук щеше да остане три месеца.

— И после?

— Това беше само първата крачка по пътя на наказанието. Беше организиран процес, който продължи три години.

— Защо толкова дълго?

— Главният интендант успя да се защити, както никой друг преди. Но накрая трябваше да се предаде. Кралят нареди да го затворят до живот в крепостта Пинероло, отвъд Алпите.