Рита Моналди - Печатът

— Катеричка ли?

— На бретонски, родния диалект на Главния интендант, думата fouquet означава именно катеричка. И моят приятел Никола беше подобен по поведение и характер на животинчето: сръчен, ловък, фин, с напрегнато тяло, с игрив и очарователен поглед. Под герба — мотото „Quo non ascendam?“ , тоест „Докъде ли няма да стигна?“, отнасящо се до страстта на катеричката да достига все по-големи висини. Но той, разбира се, достига висините в щедростта — Фуке обичаше властта като момченце. Притежаваше простотата на този, който никога не се приема на сериозно.

— Около замъка — продължи абатът — се простираха прекрасните градини на Льо Нотр: Кадифени килими от треви и цветя, оградени в рамки от бегонии, с идеалните пропорции на хекзаметъра. Тисове, окастрени като конуси, чимширови храсти, оформени като мангали, после големият водопад и езерцето на Нептун, които отвеждаха до пещерите, а зад тях — парка с прословутите фонтани, които бяха възхитили Мазарини. Всичко бе готово да приеме младия Луи XIV.

Младият крал и кралицата-майка потеглили от резиденцията във Фонтенбло следобеда. В шест пристигнали във Во със свитата си. Само съпругата на Негово Величество, младата кралица Мария Тереза, която носела в утробата си първия плод на любовта, не била сред присъстващите. Кортежът преминал с демонстративно безразличие между стройните редици от гвардейци и мускетари и после между забързаните групи от пажове и лакеи, които разнасяли златни съдове, пълни с прекрасно поднесени ястия, украсявали триумфални арки с екзотични цветя, влачели сандъци с вино, подреждали столове около огромните маси, покрити с дамаска, върху които свещниците, чиниите и приборите от злато и сребро, роговете с плодове и зеленчуци, чашите от най-фин кристал, също украсени със злато, се излагали гордо на бляскав, възхитителен, неповторим, вбесяващ показ.

— И тогава махалото на съдбата започна да се връща обратно — продължи абат Мелани. — И обръщането на посоката бе толкова непредвидимо, колкото и жестоко.

Разкошът на този прием, сякаш прекалено натрапчив, не се харесал на младия крал. Жегата и мухите, искащи да празнуват, колкото и поканените, накарали владетеля и неговите спътници, принудени от протокола да изтърпят една мъчителна разходка из градините на Во, да изгубят търпение. Почервенели от слънцето, задушени от твърдите дантелени яки, стегнати около гърлото, заедно с батистено жабо, закрепено за шестото копче на жилетката, те умирали от желание да свалят дрехите и перуките си. С безкрайна радост бил посрещнат вечерният хлад и най-накрая всички насядали около масите.

— А каква беше вечерята? — попитах лакомо, предполагайки, че ястията са отговаряли на мястото и случая.

— Не се понрави на краля — отговори мрачно абатът.

Преди всичко на младия крал Луи не се харесали тридесет и шестте дузини чинии от масивно злато и петстотинте дузини сребърни чинии, наредени по масите. Не му харесало, че поканените били толкова много, стотици и стотици, че опашката от каляски и от лакеи, и от кочияши, наредили се в очакване пред замъка била така дълга и весела, сякаш там имало друго пиршество. Не му се харесало, че трябвало да научи от шепота на един дворцов служител, като клюка, която му било позволено да сподели, че приемът струвал повече от двадесет хиляди ливри.

На краля не се харесала музиката, която съпровождала вечерята — цимбали и тромпети при ордьовъра, следвани от цигулки — нито пък огромната захарница от масивно злато, която сложили точно пред очите му, та ограничавала движенията му.

Не му се харесало да бъде гост на този, който, макар без корона, се показвал много по-щедър, с по-богата фантазия, по-способен да буди възхищението на своите гости и в същото време да ги доближава до себе си, като свързва великолепието и гостоприемството.

Към терзанията на вечерята за Луи се добавили и тези на спектакъла на открито. Докато пиршеството се проточвало, Молиер се разхождал нервно напред-назад, далеч от палатките и проклинал на свой ред Фуке: „Досадниците“, комедията, която бил подготвил за случая, трябвало вече от два часа да е започнала. А пък сега дневната светлина гаснела. Накрая представлението започнало под синьо-зеления щит на залеза, докато на изток първите звезди вече изпъстряли небето. Тук също се случило чудо: на сцената се появила мида, черупките й се разтворили и една танцьорка, една нежна нереида излязла от нея. Тогава като че ли цялата природа проговорила, и дърветата, и намиращите се наоколо статуи, раздвижени от фина, божествена сила, се присъединили към нимфата, за да запеят заедно с нея най-сладката от песните — възхвалата на краля, с която започвала комедията: