Рита Моналди - Печатът

— И там ли умря?

— Оттам се излиза само по желание на краля.

— Значи завистта на краля е погубила Фуке, защото той не понасял неговото великолепие, и приемът…

— Не мога да ти позволя да говориш така — прекъсна ме Мелани. — Младият крал тогава започваше да оглежда държавата, и не с безразлични очи, а с поглед на господар. Тогава разбра, че той е кралят и че е роден, за да бъде такъв. Но вече беше късно да се даде урок на Мазарини, покойният му кръстник и господар на неговите младежки години, който го бе лишавал от всичко. Бе останал обаче Фуке, другото слънце, чиято съдба бе решена.

— Така че кралят си е отмъстил. И освен това не са му харесали златните прибори…

— Никой не може да каже дали кралят е искал да си отмъсти. Той е най-могъщият от всички владетели в Европа. Никой не може да каже дали Негово Всехристиянско Величество е завиждал на Главния интендант на кралските финанси, които всъщност принадлежат на самия владетел и на никой друг.

Замълча отново, но сам разбра, че неговият отговор не беше достатъчен, за да задоволи моето любопитство.

— Всъщност — каза той накрая, като се загледа в последната дневна светлина, проникваща през прозореца — никога не би могъл да прозреш истината, ако не ти разкажа за Змията, която хвана Катеричката в задушаващите си прегръдки.

Ако Главният интендант беше катеричката, имаше и змия, която следеше стъпките му, винаги готова за нападение. Тъй като на латински хлъзгавото влечуго е наречено colubra , учудващо е, че господин дьо Колбер се радваше на този прякор, убеден, че приликата с влечуго (погрешна, но показателна заблуда) можеше да придаде повече лъскавина и блясък на името му.

— И наистина успя да се промъкне като змия — с хиляди извивки — допълни абатът. — Защото змията, на която толкова се беше доверявала катеричката, беше същата, която я запрати в пропастта.

В началото Жан-Батист Колбер, син на богат търговец на тъкани, беше господин никой.

— Макар че — изсмя се Ато — после успя да си припише славни корени, като изфабрикува една фалшива надгробна плоча от 1200-та, за която обяви, че била на дядо му и пред която даже падаше на колене в присъствието на други хора.

Човек със съмнително образование, щастието все пак го бе споходило в лицето на един братовчед на баща му, чиято помощ му бе послужила, за да си закупи пост на служител в Министерството на войната. Там неговите умения на ласкател му позволили да се запознае и да се обвърже с Ришельо, а после, след смъртта на кардинала, да стане личен секретар на Мишел Льо Телие, могъщия министър на войната. Междувременно Ришельо бе заменен от не особено вдъхновяващата фигура на един италиански кардинал, много близък на кралицата-майка — Джулио Мазарини. С него Колбер изглежда не се погаждаше особено.

— Обаче между другото, с парите от търговията той си бе закупил една скромна благородническа титла. А ако имаше нужда от още пари, проблемът се решаваше от брака му с Мари Шарон, и най-вече с нейните сто хиляди ливри зестра — добави абатът с подчертана доза неприязън. — Но неговото най-голямо щастие — продължи Ато — беше нещастието на краля.

Наистина, през 1650 бунтът на Фрондата, започнал преди две години, беше достигнал своя връх и владетелят, кралицата-майка и кардинал Мазарини трябвало да избягат от Париж.

— Най-големият проблем за държавата със сигурност не беше отсъствието на краля, който тогава беше все още дванадесетгодишно момченце, нито това на кралицата-майка, която беше преди всичко любовница на кардинала, а това на Мазарини.

Действително, на кого да бъдат поверени държавните дела, които кардиналът управляваше колкото умело, толкова и потайно? Мазарини и Колбер не се бяха обикнали от пръв поглед: първият изглеждаше на втория, в сравнение с Ришельо, твърде несигурен и затворен в себе си, понякога твърде отстъпчив и често нерешителен. И обратно, Колбер — студен, лишен от добри маниери, със сигурност не можеше да завоюва симпатиите на Мазарини, без да положи определени усилия. Така че той извади на бял свят всичките си качества на старателен изпълнител — пристигаше на работното място в пет часа сутринта, поддържаше абсолютен ред и никога не подемаше нещо важно по своя инициатива. Всичко това, докато Фуке работеше в собствения си дом в най-невъзможния хаос от папки и документи и беше извор на идеи.

Така през 1651 кардиналът, който започваше да се чувства застрашен от нарастващата слава на Фуке, избра именно Колбер да се грижи за неговите дела. Още повече, че последният се бе показал доста способен в сметките. Колбер служи на Мазарини не само, докато той се върна триумфално в Париж с Луи и Ана Австрийска, след края на Фрондата, но също и до смъртта на кардинала.