Рита Моналди - Печатът

Уверих го, че ще следвам неговите напътствия, както впрочем (напомних му, за да го убедя) вече бях обещал предната нощ по време на нашия дълъг и необичаен разговор. Намекнах му смътно, че бях чул трима от гостите на странноприемницата да обсъждат Главния интендант Фуке, чието име абатът ми беше споменал първата вечер.

— И какво по-точно казаха?

— Не си спомням нищо със сигурност, тъй като чистех кухнята. Думите им само ми напомниха, че ми бяхте обещали да ми разкажете нещо по въпроса.

Светкавица проблесна в острия поглед на абат Мелани — най-сетне бе разбрал къде е изворът на моята внезапна недоверчивост спрямо него.

— Имаш право. Длъжник съм ти — каза той.

После погледът му внезапно стана далечен, отнесен някъде в спомена за миналото. Започна да тананика тихичко, обхванат от меланхолия:

— Ето, така би ти говорил за Фуке синьор Луиджи Роси, моят учител — добави той, като забеляза въпросителното ми изражение. — Но тъй като аз съм този, който разказва, и понеже трябва да изчакаме часа за вечеря, настани се удобно! Питаш ме кой беше Никола Фуке. Е, добре, той беше преди всичко победен.

Замълча, сякаш търсеше точните думи, а трапчинката на брадичката му потрепваше.

— Победен от завистта, от държавните интереси, от политиката, но най-вече победен от историята. Защото, запомни, историята я създават винаги победителите, било добри или лоши. А Фуке загуби. Ето защо, когото и да попиташ във Франция или по света кой беше Никола Фуке, ще ти отговори — сега и завинаги — че той е бил най-големият крадец сред министрите, корумпиран, отцепник, най-леконравният и най-големият прахосник на нашето време.

— А какъв казвате, че е бил, преди да бъде победен?

— Слънцето — отговори с усмивка. — Така бе наречен Фуке, откак Лебрюн го нарисува по този начин в „Апотеоза на Херкулес“, на стените на замъка Во-льо-Виконт. И настина, никоя друга звезда не подхождаше повече на мъж, дарен с толкова великолепие и щедрост.

— Значи кралят-слънце си е дал този прякор, защото е искал да подражава на Фуке?

Мелани ме погледна унесено и не отговори. После продължи да ми обяснява, че изкуствата, като деликатните цветове на лозата, имат нужда от някой, който да ги постави в подходяща ваза или да обработва почвата им, за да бъде тя рохка и плодородна, и после ден след ден да им дарява водата, която ще утоли жаждата им; на свой ред, добави абат Мелани, градинарят трябва да притежава най-добрите инструменти, за да се грижи за своите създания; лека ръка, за да не нарани нежните листенца, опитно око, за да разпознава техните болести и, накрая, трябва да може да предава на останалите своето изкуство.

— Никола Фуке притежаваше всичко онова, което бе нужно за тази цел — въздъхна абат Мелани. — Беше най-блестящият меценат, най-величественият, най-толерантният и най-щедрият, най-надареният в изкуството да се живее и да се прави политика. Но попадна в мрежите на скъперници, на ревниви, надменни, измамни и подли врагове.

Фуке произхождаше от богат род от Нант, който още отпреди век си беше спечелил заслужено състояние от търговия с Антилските острови. Беше възпитан от свещениците йезуити, които открили в него висша интелигентност и изключително присъствие — следовниците на великия Игнаций Лойола изградили у него един благороден дух на политик, способен да използва всяка възможност да обръща в своя полза всяка ситуация и да убеждава всеки свой събеседник. На шестнайсет години вече бил съветник в парламента в Метц, на двайсет бил един от престижния легион на maitres des requetes — обществените служители, отговарящи за войската, правосъдието и финансите.

Междувременно бе умрял кардинал Ришельо и кардинал Мазарини го беше заменил: Фуке, ученик на първия, премина безпрепятствено на служба при втория. Също и защото, когато избухнала Фрондата — прословутият бунт на благородниците срещу Короната — Фуке бе защитил добре младия крал Луи и бе организирал неговото завръщане в Париж, след като владетелят и неговото семейство били принудени от размириците да напуснат града. Беше се проявил като отличен служител на Негово Високопреосвещенство кардинала, верен до гроб на краля и изключително смел мъж. После, когато свършиха вълненията, вече на трийсет и пет години, придобил поста на прокуратор в Парижкия парламент и през 1653 най-накрая станал Главен интендант на финансите.