Рита Моналди - Печатът

За щастие съобразителността на Кристофано и абат Мелани разреши набързо проблема. Събрахме се на първия етаж, в стаята на Помпео Дулчибени. Първи се показа на решетката на прозореца Кристофано, уверявайки, че не се е случило нищо особено, че никой не е проявявал никакви признаци на каквото и да е неразположение и че всички изглежда бяха в съвършено здраве.

След това започнахме да се представяме един след друг на прозореца, за да бъдем проверени. Но лекарят и Ато бяха подготвили нещата така, че добре да объркат тримата инспектори. Кристофано заведе на прозореца Стилоне Приазо, после Робледа и най-накрая Бедфорд, но когато тримата долу извикваха имената на други гости. Кристофано се извини многократно за неволната размяна, но междувременно вече се бе създало значително объркване. Когато дойде реда на Пелегрино, Бедфорд още повече успя да допринесе за създалия се хаос: започна да крещи разпалено на английски, молейки (както обясни Ато) да бъде най-накрая освободен. Тримата инспектори му отправиха обиди и подигравки, а междувременно се появи набързо Пелегрино, който изглеждаше в отлично здраве: косите бяха добре сресани, бледите бузи бяха гримирани и им бе придадена руменина с червилото на Клоридия. В същото време и Девизе започна да маха с ръце и да протестира срещу нашето затваряне, отвличайки окончателно вниманието на инспекторите от Пелегрино. Така приключи посещението им, без да забележат тежкото състояние на моя господар.

Докато премислях тези хитрини, от вратата ме издърпа абат Мелани. Искаше да знае къде обикновено Пелегрино държеше по-скъпите вещи, които пътниците му поверяваха при пристигането си. Отдръпнах се, учуден от въпроса: мястото, разбира се, беше тайно. Дори и когато там не се съхраняваха скъпоценности, пак там моят господар прибираше на сигурно паричните суми, поверени му за съхранение от клиентите. В ума ми изникнаха ужасните думи, които Кристофано, Стилоне Приазо и Девизе си размениха за Ато Мелани.

— Предполагам, че твоят господар носи винаги ключа със себе си — подхвърли абатът.

Канех се да му отговоря, когато хвърлих поглед през вратата към Пелегрино, докато го водеха в стаята му. Връзката ключове, прикрепени на един железен пръстен, който господарят държеше денонощно окачен на колана си, не си беше на мястото.

Затичах се към килера, където криех резервните ключове, скрити в една дупка в стената, за съществуването на която знаех само аз. Бяха там. Опитвайки се да не привличам вниманието на наемателите (които, все още въодушевени от успеха на представлението, вече слизаха на приземния етаж за вечерята), отново се качих на третия етаж.

Сега се налага да обясня, че към всеки етаж водеха две стълбища. На края на всяко имаше площадка. Именно на площадката между втория и третия етаж се намираше вратичката, през която се влизаше в тясната стаичка, където се пазеха ценностите.

Уверих се, че никой не се навърта наоколо и влязох. Извадих от стената камъка, зад който лежеше малката желязна кутия. Отворих я. Не липсваше нищо — нито парите, нито разписките за съхранение, подписани от клиентите. Успокоих се.

— Сега въпросът е кой е взел ключовете на господаря Пелегрино?

Бе гласът на абат Мелани. Беше ме проследил. Влезе и затвори вратата зад себе си.

— Изглежда сред нас има крадец — отбеляза той едва ли не доволно. После замълча и додаде: — Тихо, някой идва — като кимна в посока към площадката.

Подкани ме с жест да надзърна, нещо, което направих, макар й с нежелание. Чух от приземния етаж да се носят приглушените звуци на лютнята на Девизе. Нищо друго.

Подканих абата да излезе спокойно от стаичката. Имах желание да сведа до минимум нашите срещи. Забелязах, че докато се промъкваше през тесния изход, насочи погледа си към малката кутия с доста притеснено изражение.

— Има ли нещо друго, синьор абате? — попитах, опитвайки се да прикрия нарастващото безпокойство и да възпра нелюбезния тон, който напираше на езика ми.

— Мислех си: няма никакъв смисъл този, който е отмъкнал връзката ключове да не е откраднал нищо от кутията с ценности. Наистина ли си сигурен, че си проверил добре?

Върнах се да погледна: парите бяха там, разписките на клиентите — също; какво друго можеше да има? После си спомних — малките перли, които ми даде Бреноци.

Беше изчезнал чудноватият и очарователен подарък на венецианеца, който ревниво бях скрил сред останалите ценности. Но защо крадецът не беше взел нищо друго? И то при положение, че там се пазеха солидни парични суми, доста по-видими и с по-голяма стойност от моите перлички.