Рита Моналди - Печатът

Но Държавният секретариат на Ватикана нарежда на вицелегата да откаже предложението: нека Бокастел се обърне към Луи XIV, който много по-добре от Църквата може да закриля Оранжкото княжество.

Междувременно обаче Бокастел отива лично при Ченчи и, в присъствието на де Салвадор, повтаря предложението. Ченчи го отхвърля и тогава Бокастел му отвръща доста двусмислено. Казва, че в миналото Светият Престол е направил една аналогична операция: всъщност Престолът притежава венаисинското владение „по силата на едно разделение, направено от Краля на Франция и папата след войната срещу албигойците.“

Това е доста отровен намек: впрочем, между края на 12 и началото на 13 век в Прованс с големи борби е изкоренен зловредния бурен на ереста (Дж. Морони, Dizionario di erudizione storico-ecclesiastica , Венеция 1840, ad vocem „Contado venaissano“) . C един кървав и жесток кръстоносен поход е избита голяма част от войската на принц Раймонд VI, господар на Прованс и отдавна обвинен в разпространение на албигойските доктрини, насочени срещу Римската църква. В страха си, че ще бъде заловен и предаден на Инквизицията, Раймонд обещава на папството някои земи, между които три замъка, намиращи се във венаисинското владение, а и една част от Авиньон. Ако Раймонд приемел учението на еретиците-албигойци, гласял договорът, тези имущества щели да минат под властта на Църквата. И точно така се случило: Раймонд повтаря грешката си, обявен е за еретик и е отлъчен. Тогава борбата продължава синът му Раймонд VII, който в крайна сметка е сразен на бойното поле от папа Григорий IX и от френския крал Луи IX, наречен Свети. Така че, макар и със сила, договорът между Църквата и еретиците бил спазен: с Парижкия договор от 1228 земите и замъците на албигойците минали в ръцете на Ватикана. Вярно е, обещанието на Раймонд не било следствие от паричен заем от страна на папата. Но намекът на Бокастел за вече съществувал договор между католици и еретици, платен със земите на последните, звучи най-малкото подсещащо.

Но нека се върнем към тайните преговори между Ченчи и представителя на Оранж. След коварния намек за миналото се стига до същината: „Тук, в Княжеството“, разкрива Бокастел „съществува всеобщо убеждение, че принц Оранжки е останал длъжник на предходния понтификат с огромни сметки, за изплащането на които вярва, че може да прехвърли с лекота владичеството над една държава, от която и без туй той би могъл да добие малко капитали“.

Значи Уилям Оранжки е бил силно задлъжнял с Инокентий XI и е мислел да му се отплати, подарявайки му малкото Оранжко княжество, което впрочем му е носело малко средства.

Ченчи отново съобщава всичко на Рим. Но от Светия Престол пристига второ и доста по-категорично отхвърляне на предложението: не е възможно папа Одескалки да е заемал пари на един еретически принц. Скандалното разкритие обаче е в устата на мнозина. Всъщност Ченчи пак пише в Рим, като добавя, че дори и бившият ковчежник на Уилям Оранжки, мосю дьо Сен Клеман (който определено говори за сделките на принца, познавайки добре въпроса), съветва своите съграждани да се предадат на французите. Вече платихме твърде много на папството, казва бившият ковчежник на Уилям, а да издържаме войските на Луи XIV е все пак по-изгодно, отколкото да се мъчим „да изкараме от Светия Дух“ парите за папата. Сякаш става ясно, че княжеството е било претършувано, за да се върнат парите на папата.

И тук се намира най-ясното потвърждение за дълговете на Уилям Оранжки спрямо Инокентий XI: самият ковчежник говори открито за това, а обстоятелството е съобщено по най-дискретен начин от един източник (апостолическия вицелегат в Авиньон), който определено няма изгода да разпространява лъжи.

Новият папа — отговаря на Ченчи държавният секретар кардинал Рубини — няма никакво намерение да приеме сред своите поданици народа на Оранж, независимо от неговото „единодушно желание“ да се присъедини към папството: папата нямал никаква полза да увеличава броя на своите поданици, достатъчно му била да запази настоящите си такива. Докато кралят на Франция би имал много по-големи възможности да се погрижи за нуждите на хората от Оранж. Но най-вече, подчертава Рубини, трябва да се отхвърли оправданието за тази анексия: а именно „че принц Оранжки е останал длъжник на предходния понтификат с огромни суми“. Преговорите между Ченчи и Бокастел се провалят, Оранж остава за Франция.

Това последно писмо (и само то) е публикувано от Данкелман, но ad confutandum 160 160 с цел да опровергае (лат.) — (Бел.прев.) тъй като Рубини отрича, че Инокентий XI някога е могъл да дава пари назаем на един еретически принц, в такъв случай заемите не съществуват! Доста хитро обаче Данкелман е пропуснал да публикува и предходните писма на Ченчи (съхранени, както и публикуваното от него, в Тайния архив на Ватикана), от които се стига до напълно противоположно заключение. Заключение, потвърдено, както се видя, от счетоводните книги на Карло Одескалки.