Рита Моналди - Печатът

— Не си задължен да казваш нищо: тези няколко думи ще останат завинаги тайна между теб и Фуке, не това е важното — извика Дулчибени, изправяйки се с усилие срещу вятъра, който ставаше все по-силен. — Но в този миг ти си разбрал до колко кралят те е лъгал и те е използвал. И си почнал да се страхуваш за самия себе си. Тогава си си набил в главата да разследваш всичките наематели на странноприемницата: отчаяно се опитваше да узнаеш истинската причина, поради която са те изпратили да убиеш твоя приятел.

— Ти си луд, Дулчибени, луд си и се опитваш да ме обвиниш, за да скриеш собствените си грехове…

— А ти, момче — прекъсна го Дулчибени, като отново се обърна към мен, — все още ли вярваш на твоя абат: защо последните думи на Фуке бяха: „Ах, значи все пак е вярно“? Не напомнят ли любопитно на една известна ария от златните времена на Главния интендант? Ато Мелани, не може да не си я разпознал — кажи ми, колко пъти самият ти си я пял пред неговия поглед? И той поиска да ти припомни тези думи, докато умираше с мъчителното съзнание за твоето предателство. Както Юлий Цезар, когато видял, че измежду убийците, които забивали ножовете си в плътта му, бил и неговият син Брут.

Ато вече не го прекъсваше. Беше се качил на стената и сега той и Дулчбени стояха един срещу друг. Но мълчанието на абата се дължеше на нещо друго. Дулчибени се канеше да отвори вързопчето с пиявиците.

— Бях обещал, а аз винаги изпълнявам обещанията си — каза Дулчибени. — Съдържанието е твое.

После се приближи до ръба на стената и обърна вързопчето, като го отвори над бездната.

От торбичката (дори и аз можах да видя ясно, макар че бях на разстояние) не изпадна нищо. Беше празна.

Дулчибени се изсмя.

— Нещастни глупако — каза той на Мелани, — наистина ли вярваше, че съм изгубил цялото това време тук горе, само за да търпя твоите ругатни?

Ато и аз инстинктивно се спогледахме, споделяйки една и съща мисъл: Дулчибени ни бе примамил там горе, само и само за да спечели време. Пиявиците бе оставил в каретата, преди да избяга във вътрешността на Колизея.

— Сега те пътуват със своя господар към вените на папата — добави той с насмешка, потвърждавайки нашите подозрения — и никой не може да ги спре.

Ато седна изтощен; Дулчибени хвърли торбата в бездната от външната страна на Колизея. След малко чухме едно приглушено тупване.

Дулчибени се възползва от временното примирие, за да измъкне от джоба си за пореден път табакерата и да смръкне здраво от мамакоката; после хвърли и малката кутийка в празното пространство, като извъртя ръката си в триумфален и високомерен жест.

Именно това последно движение обаче му струва равновесието. Видяхме го да се олюлява леко, после да се опитва да си възвърне позицията и накрая да се накланя надясно, където беше големият дървен кръст.

Всичко беше въпрос на миг. Дулчибени се хвана с ръце за главата, сякаш пронизан от някаква жестока и режеща болка или пък жертва на неочаквано главозамайване, и се блъсна силно в кръста, чието присъствие не бе предвидил, така предположих аз.

Сблъсъкът с дървения символ го лиши от и без това нарушеното равновесие. Видях тялото му да пада във вътрешността на Колизея, прелитайки за миг височината на няколко човешки ръста. За щастие — и именно това му спаси живота — първият удар бе в леко наклонена повърхност от тухлени блокове. После тялото на Дулчибени се свлече върху една огромна каменна плоча, която милосърдно го пое така, както коритото на река приема останките от корабите, върху които силата на бурята е удържала своята неизбежна победа.

Само с помощта на останалите корписантари бяхме в състояние да вдигнем неподвижното тяло на Дулчибени. Беше жив и след няколко минути дойде в съзнание.

— Краката… не ги чувствам — бяха първите му думи.

Под водачеството на Баронио корписантарите издириха в околностите една количка, изоставена най-вероятно от някой продавач на плодове. Беше стара и разнебитена, но благодарение на съвместните усилия на корписантарите успяхме да пренесем неподвижното тяло на Дулчибени. Разбира се, Ато и аз можехме да изоставим ранения между развалините на Колизея, но се съгласихме, че това щеше да е проява на безсмислена и опасна жестокост; рано или късно той щеше да бъде намерен, а при това щеше да липсва на проверката в странноприемницата, което неизбежно би предизвикало разследване от страна на Кристофано, а после и на властите.

Почувствах се по-спокоен от общото ни решение да спасим Дулчибени: мрачната и трагична история на неговата дъщеря не ме беше оставила безчувствен.