Рита Моналди - Печатът

Различно се развиха нещата с двамата стражи, които стояха до каретата на Тиракорда: единият се защитаваше със сабята и успя умело да задържи на разстояние трима корписантари. В това време неговият другар, единственият, възседнал кон, помагаше на трети човек, закръглен и тромав, който носеше (ако не ме лъжеха очите) едно вързопче, окачено на врата си, да се качи на коня. Беше Тиракорда, когото стражът очевидно бе разпознал като жертва на престъпните деяния от тази нощ и бе решил да заведе на сигурно място. Щом конят с двамината ездачи се отдалечи, устремен към спасението в посока Монте Кавало, пешият страж също се предаде и се впусна в бягство, изчезвайки в мрака. Около Колизея отново настана тишина.

Обърнах погледа си към Ато и Дулчибени, които също се бяха разсеяли от истинската битка, разиграла се пред очите ни.

— Свърши се, Мелани — каза Дулчибени. — Победи ти, с твоите подземни чудовища, с твоята мания да шпионираш и да плетеш интриги, с твоето нездраво желание да пълзиш под полите на принцовете. Сега ще отворя това вързопче и ще ти дам неговото съдържание, което нашият прислужник иска може би повече от теб.

— Да, свърши се — повтори Ато с уморена въздишка.

Почти бе стигнал до края на стената и се намираше на няколко педи разстояние от краката на Дулчибени. След малко щеше да може да скочи на външната стена на Колизея и да застане лице в лице със своя противник.

Аз обаче не бях на същото мнение, като абата: нищо не беше свършило. Бяхме преследвали, следили, разследвали, размишлявали цели нощи. И всичко това, за да отговорим на един-единствен основен въпрос: кой и как бе отровил Никола Фуке? Учудих се, че сред хилядите въпроси, които Ато беше задал на Дулчибени, точно този не бе намерил място. Но ако не го зададеше той, винаги можех да го сторя аз.

— Защо ви трябваше да убиете и Главния интендант, синьор Помпео? — дръзнах да попитам тогава.

Дулчибени потри очи и избухна в мъчителен смях.

— За това питай твоя любим абат, момче! — извика той. — Питай го защо неговият скъп приятел Фуке се почувства зле, след като си изми краката. Накарай го да ти каже защо по същото време абат Мелани бе обзет от такова вълнение и защо измъчваше онзи нещастник със своите въпроси, без дори да го остави да издъхне в мир. И после… попитай какво бе това толкова мощно средство във водата, с която Фуке изми краката си, питай го кои отрови успяват да убият човека така потайно.

Инстинктивно погледнах Ато, който не каза нещо, сякаш се почувства притиснат към стената.

— Но ти… — слабо се опита да възрази той.

— Аз изкъпах в тази вода едно от моите мишлета — продължи Дулчибени, — и след малко го видях да умира по най-ужасен начин. Мощна отрова, абате, и предателска: добре разтворена във водата за миене, тя прониква през кожата и под ноктите, без да остави следи, и достига чак до вътрешностите, като ги разяжда невъзвратимо. Истинско произведение на изкуството, каквото само майсторите парфюмери на Франция могат да създадат, не е ли така?

Точно тогава си спомних, че при своя втори оглед на трупа на Фуке, Кристофано бе намерил на пода, около легена за крака, няколко локвички вода, въпреки че същата сутрин самият аз вече най-грижливо бях подсушил пода. Когато е вземал вода за проба от легена, Дулчибени трябва да е излял малко на земята. Потръпнах, когато си спомних, че и аз може да съм докоснал някоя капка от смъртоносната течност. За щастие това е било прекалено малко, дори за да усетя съвсем леко неразположение.

После, обърнат към Ато, Дулчибени добави:

— Може би Всехристиянският крал ти е поверил много специална задача, синьор абате? Ужасяващо поръчение, което обаче не си могъл да откажеш: едно върховно изпитание на твоята вярност към краля…

— Стига толкова, не ти разрешавам! — изкрещя абат Мелани, опитвайки най-накрая да се качи на върха на огромния стенен пояс на Колизея.

— Какви ли безсрамни лъжи срещу Фуке ти е наговорил Всехристиянският крал, докато ти е заповядвал да го очистиш? — упорстваше Дулчибени. — А ти, като най-долен слуга, си се подчинил. Но после, докато умираше в ръцете ти, Главният интендант е промълвил нещо, което ни най-малко не си очаквал. Мога да си представя, да: някакъв намек за загадъчни тайни, няколко измънкани фрази, който може би никой друг не би успял да разтълкува. Но това ти бе достатъчно, за да разбереш, че си бил в една непозната за теб игра.

— Ти бълнуваш, Дулчибени, аз… — отново се опита да го прекъсне Ато.