Рита Моналди - Печатът

Дулчибени не отговори. Междувременно Ато, хванал се за голия камък, мъчително се изкачваше по ръба на стената, която водеше нависоко, към неговия събеседник.

— Опитите на острова — продължаваше той, докато се вкопчваше с ръце и крака за стената в поза, будеща смях, — посещенията при Тиракорда, нощите в подземията… Направи всичко това само заради една незаконородена кучка, наполовина неверница, злощастен безумецо! Би трябвало да благодариш на Хюигенс и на оня стар лигльо Ферони, задето са ти оказали честта да й отнемат девствеността, преди да я хвърлят в морето.

Останах без думи пред жестокия и отблъскващ начин на изразяване, който абатът неочаквано бе възприел. После разбрах: Ато предизвикваше Дулчибени, за да го накара да избухне. И успя.

— Мълчи, кастрате, позор за човечеството, ти, дето можеш само да си даваш задника — извика Дулчибени отдалече. — Че ти харесва да се завираш в лайната — това го бях разбрал, ама че с тях е пълен и мозъкът ти…

— Дъщеря ти, Помпео — възползва се незабавно Ато. — Старият Ферони искаше да я купи, нали?

Дулчибени ахна от изненада:

— Давай нататък, хванал си правилния път — ограничи се обаче да каже той.

— Да видим… — изпъшка Ато поради усилието от изкачването, но успявайки все повече да се приближи до Дулчибени — Хюигенс се е грижел за делата на Ферони; затова често си е имал работа с Одескалки, значи и с теб. Един ден зърва твоята дъщеричка и оная работа почва да го сърби. Вдетиненият идиот Ферони, както обикновено, иска да му я осигури на всяка цена. Моли Одескалки да му я продадат, сигурно за да я препродаде, когато омръзне на Хюигенс. Може би я взема точно от Инокентий XI, който по онова време още беше кардинал.

— Взема я от него и от племенника му Ливио, прокълнатите души — поправи го Дулчибени.

— Ти не си могъл да се противопоставиш по законен път — продължи Ато, — защото си бил отказал да се ожениш за майка й, една нещастна турска робиня, и така щерка ти е принадлежала не на теб, а на Одескалки. Тогава си намерил решението: да извадиш от прахта един скандал, да заплашиш, че можеш да хвърлиш някакво петно върху честта на Одескалки. Накратко казано, изнудваш ги.

Дулчибени замълча още веднъж и този път, както никога, това мълчание изглеждаше като потвърждение.

— Липсва ми само датата — додаде Ато. — Кога са отвлекли дъщеря ти?

— През 1676 — отговори ледено Дулчибени. — Беше само на дванайсет години.

— Малко преди конклава, така ли? — каза Ато, като направи още няколко крачки напред.

— Мисля, че си разбрал.

— Готвели са се за избора на новия папа, а кардинал Бенедето Одескалки, който беше загубил на косъм предния конклав, сега бе решен да победи. Но с твоето изнудване, ти си го държал изкъсо — ако една определена новина стигнеше до ушите на останалите кардинали, щеше да се развихри страхотен скандал и — сбогом, папски престол. Прав ли съм?

— Не би могъл да бъдеш по-прав — каза Дулчибени, без да крие изненадата си.

— Какъв беше скандалът, Помпео? Какво бяха направили Одескалки?

— Първо завърши твоята историйка — подкани го Дулчибени иронично.

Нощният вятър, по-осезаем на тези височини, брулеше всички ни безпощадно; треперех, без да знам дали е от студа или от страх.

— С удоволствие — рече Ато. — Вярвал си, че с изнудването ще попречиш на продажбата на дъщеря ти. Но вместо това си подписал смъртната си присъда. Ферони, може би със съдействието на самите Одескалки, отвлича щерка ти и така ти затваря устата за времето, необходимо на Бенедето да бъде избран за папа. След което се опитваш да намериш момиченцето. Но не успяваш.

— Обиколих цяла Холандия надлъж и нашир. Един Бог знае, че повече не можех да направя! — изръмжа Дулчибени.

— Не намираш щерка си, но ставаш жертва на странен инцидент: някой те блъска от прозореца или нещо от този род. Но си оцелял някак.

— Долу имаше един плет, имах късмет — довърши Дулчибени. — Продължавай.

Ато се поколеба пред поредната подкана на Дулчибени. Запитах се какво го спираше.

— Избягал си в Рим, преследван и уплашен до смърт — продължи Мелани. — Останалото вече е ясно: посветил си се на янсенизма и в Неапол си срещнал Фуке. Обаче има друго нещо, което не разбирам: защо си отмъщаваш чак сега, след толкова години? Може би защото… о, мили Боже, разбрах.

Видях абат Мелани да се пляска по челото в знак на изненада. Междувременно беше изкачил, умело пазейки равновесие, още една част от стената и се приближаваше все повече до Дулчибени.