Рита Моналди - Печатът

Дулчибени трябва да бе предусетил нашите трудности, защото почти веднага се обади:

— Абате, караш ме да губя търпение.

Противно на очакванията, гласът съвсем не беше далечен, но ехото, произведено от развалините ни пречеше да определим посоката, от която идваха подигравателните думи на беглеца. Странно, но след като угаснаха звуковите отражения на неговия глас, ми се стори, че чувам леко, повтарящо се доста познато съскане.

— Чухте ли и вие? — попитах с възможно най-тих глас Ато. — Изглежда че… мисля, че смърка от тютюна.

— Интересно — коментира абатът — в момент като този…

— Чух да го прави и тази вечер, когато не поиска да слезе за вечеря.

— Тоест малко преди да тръгне, за да доведе докрай своя план — отбеляза абат Мелани.

— Точно така. Бях го видял да вади тютюна и преди своите речи за коронованите глави — добавих аз — за порочните владетели и така нататък. И забелязах, че след всяка щипка тютюн ставаше все по-бодър и силен. Като че ли си служи с него, за да си изяснява идеите или… за да си дава сила, така де.

— Мисля, че много добре те разбрах — измърмори Ато под носа си, но веднага се прекъсна.

Чаконио ни дърпаше за ръкавите, завличайки ни към средата на арената. Корписантарят се бе отправил извън лабиринта, за да може по-добре да следи мириса на Дулчибени. В мига, в който стигнахме до откритото пространство, той вирна носа си нагоре и подскочи. Каза „Гфъррррлъбх“ и посочи една точка от гигантските и непробиваеми стени, ограждащи Колизея.

— Сигурен ли си? — попитахме го в един глас, леко притеснени, защото мястото ни се виждаше опасно и недостижимо.

Стените, ограждащи стадиона, бяха изградени от три огромни реда арки, разположени един върху друг. Точката, посочена от Чаконио, беше една арка от междинното ниво, издигаща се над земята на височина, може би по-голяма от тази на цялата странноприемница „При оръженосеца“.

— Как ще се качим там горе? — попита абат Мелани.

— Накарай твоите чудовища да ти помогнат — чухме да вика Дулчибени: този път Ато бе говорил, без да понижи достатъчно гласа си.

— Имаш право, това е чудесна идея — изкрещя му Ато на свой ред. — Не си сбъркал — добави после, обърнат към Чаконио — гласът идва оттам.

Междувременно Чаконио с неописуема бързина си проправяше път през лабиринта. Поведе ни към едната от двете големи дървени порти, които денем бяха отворени и позволяваха достъпа до амфитеатъра. Точно пред портата се издигаше едно високо и стръмно стълбище, което се губеше във внушителния корпус на Колизея.

— Трябва да се е качил оттук — прошепна Мелани.

Стълбището всъщност извеждаше на първия етаж на зданието, или иначе казано, на височината на втория ред арки. Когато изкачихме последната площадка, излязохме на открито и се озовахме в един огромен коридор-пръстен, които минаваше по дължината на целия амфитеатър. Тук, доста по-нависоко от нивото на трибуните, светлината на луната се разливаше по-сигурна и щедра. Грандиозна бе гледката на централното пространство, на руините на стъпалата и, над нас, на могъщите стени, които опасваха цялата маса на цирка, врязвайки се внушително в небето. С учестен дъх, поради стръмното изкачване, се спряхме за миг, почти забравили нашата цел, пленени от невероятната гледка.

— Тук ли си, кралски шпионино? — разнесе се от дясната ни страна злобния и подигравателно изтънял глас на Дулчибени.

Един трясък отдясно ни накара да изтръпнем от ужас и ние мигновено се проснахме на земята. Дулчибени бе стрелял по нас.

Поредица от сухи пукоти на няколко крачки от нас, отново ни принуди да подскочим. Приближих се на четири крака и намерих, наполовина строшен поради тежкото падане, пистолета на Дулчибени.

— Два пъти пропуснах, колко жалко. Кураж, Мелани, сега сме равни по оръжие.

Подадох пистолета на Ато, който погледна замислено в посоката, откъдето падаше гласът на Дулчибени.

— Има нещо, което ми убягва — измърмори той, докато се приближавахме до точката, от която бяха дошли и гласът, и оръжието.

И на мен нещо не ми бе ясно. Още докато се изкачвахме по голямото стълбище, бях изпаднал в плен на немалко съмнения. Защо Дулчибени ни бе въвлякъл в това необичайно преследване на лунна светлина, между руините на Колизея, губейки ценно време и с риск да бъде заловен на място от стражите? Защо имаше такова силно желание да привлече абат Мелани чак догоре с обещанието, че ще му разкрие всичко онова, което Ато искаше да знае?