Рита Моналди - Печатът

Поради варварски неравната повърхност на Кампо Вачино препускането стана още по-рисковано. Като по чудо избегнахме една-две старинни римски колони, паднали на земята. Най-накрая минахме под арката на Тит и полетяхме по следващия наклон, като го преминахме с безумна скорост. Изглежда нищо вече не можеше да ни спре. Чувах гневния глас на Дулчибени:

— Мръсно псе, върви в ада!

— Гфъррррлъбх! — наруга го Чаконио.

Тогава нещо сивкаво и дрипаво изхвърча от каретата и то точно, докато изтощеният екипаж, навлизаше триумфално в широкото пространство, над което господстват от шестнайсет века, великолепни и безразлични, морните руини на Колизея.

Докато се приближавахме до внушителния амфитеатър, чухме под краката си сух пукот. Задната ос бе поддала поради дългото препускане. Нашето возило изпращя заплашително и зловещо се наклони надясно. Преди каретата да се обърне, крещейки от ужас и изненада, Ато и аз се пуснахме и тупнахме, търкаляйки се, на земята, като по чудо избегнахме да свършим, премазани под огромните колела, които се въртяха бясно от двете ни страни; конете рухнаха мъчително на паважа, докато каретата и двамата й пътници буквално се разбиха, изхвърчаха и се приземиха малко по-нататък върху настилка от пръст, камънаци и треви.

След няколко мига на основателно замайване, се изправих на крака. Бях замаян, но не и ранен. Каретата лежеше на една страна. Едното от колелата все още се въртеше в празното пространство, предвещавайки не особено приятни последствия за пътниците си. Страничните факли бяха загаснали и само димяха.

Вече знаехме, че сивкавото петно, изхвърчало малко по-рано от нашия екипаж, трябваше да беше бедният Чаконио, който Дулчибени по всяка вероятност бе изхвърлил от препускащата карета. Но нашето внимание мигновено бе привлечено от нещо друго. Ато ми посочи вратичката на каретата, останала отворена и насочена към небето. Разбрахме се на мига: без излишно бавене, се хвърлихме през глава към вътрешността на каретата, където лежеше по гръб Тиракорда, стенещ и полужив. По-пъргав от Ато, аз измъкнах от ръцете на лекаря едно тежко кожено вързопче, подсигурено с железни пластини, чието дрънкане издаваше наличието на керамичен съд. Без никакво съмнение това трябва да бе същата ваза, която бяхме видели Чаконио да краде: хранилището на здравия херметизиран съд, който служи на лекарите да пренасят пиявиците.

— Вече е наш! — извиках тържествуващ. — Сега да бягаме!

Но едва успях да завърша изречението, когато нечия мощна хватка ме измъкна от вътрешността на каретата, като ме запрати безмилостно на твърдия паваж, където болезнено се пльоснах подобно на вързоп парцали. Беше Дулчибени, вероятно дошъл на себе си в този миг. Сега се опитваше да ми издърпа вързопчето, но аз, стискайки го здраво в ръце с всичката сила, която тялото ми притежаваше, се бях свил около плячката, като я пазех с ръце, тяло и крака. Така че всеки опит на Дулчибени свършваше с това да вдигне мен и заедно с мен скъпоценния ми товар, без обаче да успее да ни раздели.

Докато Дулчибени се измъчваше така, смазвайки ме с цялата си тежест и нанасяйки ми множество болезнени удари, абат Мелани се опитваше да се противопостави на беснеенето на обезумелия янсенист. Но напразно: Дулчибени сякаш притежаваше силата на цели сто мъже. И тримата паднахме на земята, вплетени в хаотична и ожесточена схватка.

— Остави ме, Мелани — крещеше Дулчибени. — Не знаеш какво правиш, не знаеш!

— Наистина ли си стигнал дотам, да искаш да убиеш папата заради дъщеря си? Заради едно копеле, при това наполовина негърче?

— Ти не можеш… — изпъшка Дулчибени, докато Ато успя за няколко мига да му извие ръката, от което дъхът му секна.

— Дъщерята на някаква турска уличница ли те докара дотук? — натякваше подигравателно Ато, който, кашляйки отчаяно от усилието, бе отпуснал хватката на ръката на Дулчибени.

Помпео му удари един юмрук право в носа, от което абатът изстена мъчително, и се просна на земята, примрял от болка.

Щом се обърна към мен, Дулчибени ме завари все още свит около вързопчето. Скован от страх, не дръзнах дори да се помръдна. Хвана ме за китките и след като почти ги раздроби, освободи от хватката ми хранилището на вазата. После тръгна тичешком отново към каретата.

Проследих го с поглед под лунната светлина. Малко след това той излезе от каретата, и скочи чевръсто на земята. Държеше вързопчето в лявата си ръка.

— Дай ми другата. Да, браво, там отзад е — каза, обърнат към вътрешността на возилото.