Рита Моналди - Печатът

Натоварена допълнително с третия натрапен пътник, каретата междувременно се бе наклонила силно на една страна.

— Гнусни псета, всички ви ще избия — извика Дулчибени, докато камшикът плющеше безспирно.

Каретата зави наляво, като пое по улица „Панико“, докато от другата страна безредната сбирщина от корписантари наблюдаваше безпомощно отклонението и после бягството на нашето возило. Като не бяха видели Чаконио да се връща, те очевидно пак бяха излезли на повърхността. Трима или четирима от тях се впуснаха в преследване, а в това време ние завивахме още веднъж надясно, близо до площад „Монте Джордано“ в посока към канала „Света Лучия“. Поради засадата, Дулчибени не бе могъл да поеме по улицата към Монте Кавало и сега изглежда продължавахме да се движим наслуки.

— Пак направи някаква глупост, нали, животно? — изкрещя абат Мелани на Чаконио, докато каретата набираше скорост.

— Гфъррррлъбх! — оправда се Чаконио.

— Разбра ли каква я свърши? — попита ме Ато. — Понеже победата не му стигаше, взе, че се върна обратно, за да открадне от каретата и разпятието с реликвата, която Угонио вече се бе опитал да отмъкне първия път, когато влязохме в конюшнята на Тиракорда. Така обаче Дулчибени си върна пиявиците.

Корписантарите не се отказваха от преследването, макар че вече започваха да изостават. Точно тогава (бяхме завили още веднъж наляво) чухме треперещия и уплашен глас на Тиракорда, който се бе подал от прозорчето:

— Помпео, Помпео, преследват ни, и тук отзад има някой…

Дулчибени не отвърна. Един неочакван и мощен трясък ни оглуши, облак прах ни лиши за момент от зрение, а ушите ни бяха пронизани от разкъсващ и жесток писък.

— Долу! Има пистолет! — извика ни Ато, като клекна на задната капра.

Повторих движението му, а каретата още повече ускори ход. Нервите на бедните коне, вече изопнати от нападението на корписантарите, не бяха издържали на внезапния взрив.

Вместо да се прикрие, Чаконио, както винаги, избра по-безумния път и се изкачи върху каретата, насочвайки се с котешка стъпка към Дулчибени, като се държеше сякаш по чудо на опасното и подскачащо покривче. Но само след няколко мига плясъкът на камшика го накара незабавно да се откаже от нападението.

С невероятна скорост завихме от улица „Пелегрино“ в Кампо деи Фиори, когато видях Чаконио, все още заплашително увиснал на покривчето, да откъсва реликвата от разпятието и да запраща с всички сили светия кръст към Дулчибени. Лекият страничен наклон на каретата създаде впечатлението, че целта е била улучена. Чаконио отново се опита да продължи напред, може би с намерение да се възползва от положението, преди Дулчибени пак да потърси пистолета.

— Ако Дулчибени не спре това лудешко препускане, ще се разбием в някоя стена — едва чух през трясъка на колелетата по паважа.

Отново изсвистя камшикът; вместо да намалее, скоростта се увеличаваше. Забелязах, че каретата се движеше само направо, сякаш пътят бе лишен от завои.

— Помпео, о, Боже мой, спрете тази карета! — чухме да изплаква Тиракорда от вътрешността с глас, почти изцяло заглушаван от трясъка на колелетата и пукането на осите.

Вече бяхме преминали площад „Матеи“ и даже площад „Кампители“; лудешкият нощен бяг на каретата, която бе оставила от дясната си страна Монте Савело, вече изглеждаше лишен от логика и изход. Докато двойната следа на двете странични факли тържествено прорязваше мрака, редките и случайни нощни минувачи, загърнати в плащовете си, неизвестни никому, освен на луната, наблюдаваха смаяни нашето бясно и шумно препускане. Попаднахме дори на един войник от нощната стража, който нямаше нито време, нито начин да ни спре и да ни разпита.

— Помпео, моля ви! — отново изплака Тиракорда. — Спрете, спрете веднага!

— Но защо не спира и защо кара все напред? — изкрещях на Ато.

Докато прелитахме през площад „Консолационе“, вече не се чуваха нито камшикът на Дулчибени, нито гъргоренето на Чаконио. Предпазливо подадохме глава над покривчето и видяхме Дулчибени, застанал прав на капрата, да си разменя с Чаконио дивашки и хаотични удари, ритници и юмруци. Никой не държеше юздите.

— Боже мой! — извика Ато. — Ето защо никъде не сме завивали.

Точно тогава навлязохме в дългото четириъгълно пространство на Кампо Вачино, където се вижда онова, което е останало от древния римски форум. Пред отчаяно блуждаещите ни очи преминаваха отляво арката на Септимий Север, отдясно руините на храма на Юпитер Статор и после входът на градините Фарнезе; в дъното, все по-наблизо, се издигаше арката на Тит.