Рита Моналди - Печатът

После пъхна дясната си ръка през вратичката и извади, ако очите не ме лъжеха, един пистолет. Вместо да презарежда първото оръжие, с право бе предпочел да се въоръжи с втори пистолет, вече готов за употреба. Ато междувременно се бе изправил и тичаше през глава към каретата.

— Абат Мелани — каза Дулчибени в нещо средно между подигравка и заплаха — щом като толкова ти харесва да преследваш, сега можеш да завършиш делото си.

После се обърна и започна да тича в посока към Колизея.

— Спри! Дай ми това вързопче — извика Ато.

— Но, синьор Ато, Дулчибени… — възразих аз.

— …е въоръжен, знам го добре — отвърна абат Мелани, като предпазливо се приведе към земята. — Но заради това не ще ни избяга.

Бях сразен от решителния тон на Ато и в един изпепеляващ миг почувствах това, което бушуваше в неговото сърце и неговите мисли. Разбрах защо тази нощ беше скочил неканен, без никакви колебания, отзад на каретата на Тиракорда, излагайки се на смъртния риск да преследва Дулчибени.

Естествената склонност на Ато да се забърква в потайни интриги, а и гордостта, с право го караше да издува гърди, когато успееше да залови престъпника. Всичко това, което той чувстваше, искаше и таеше в своята природа, все още не бе намерило удовлетворение. Разкритията за Дулчибени, останали недовършени, бяха увлекли Мелани в своя водовъртеж. И сега абатът нито можеше, нито пък искаше да се измъкне на сухо. Трябваше да знае всичко и докрай. Ато не тичаше, за да отскубне от Дулчибени заразените с чума пиявици: искаше да узнае неговите тайни.

Докато такива мисли минаваха през ума ми със скорост, хилядократно по-голяма от тази на каретата на Тиракорда, Дулчибени бягаше към Колизея.

— Да го следваме, но да тичаме приведени — посъветва ме Ато.

Без да се осмелявам да възразя, съзнаващ прекрасно безразсъдната задача, която бяхме предопределени да изпълним, се прекръстих и го последвах.

Дулчибени бе изчезнал за миг в тъмния портик на Колизея. Като ме хвана за дрехите, Ато ме повлече надясно, сякаш искаше да мине по пътя на преследвания, само че извън колонадата.

— Трябва да го изненадаме, преди да презареди пистолета — прошепна ми той.

Приближихме се до арките на Колизея с пълзене. Първо се долепихме до една от огромните носещи колони. После надзърнахме в портика: от Дулчибени нямаше и помен.

Продължихме още няколко крачки, наострили уши. За втори път през живота си, се вмъквах в развалините на Колизея, но знаех, че мястото често бе свърталище — освен на бухали и прилепи на сводници, крадци и злодеи от всякакъв вид, които се криеха там, за да избягат от правосъдието и да продължават своите ненавистни деяния. Тъмнината пречеше почти изцяло на зрението; от време на време различавахме само онова, което бе докоснато от отражението на небето, плахо осветено от луната.

Напредвахме предпазливо в големия портик, внимавайки по-скоро да не се спънем в някоя полузаровена каменна плоча, отколкото да търсим нашата плячка. Ехото на стъпките ни отекваше в тавана на портика и стената от дясната ни страна; последната разделяше вътрешността на амфитеатъра от портика и бе осеяна на равни разстояния от отвесни процепи, позволяващи да се хвърли един поглед на голямата арена. Освен шумът от стъпките и движенията, които не можехме да избегнем, не се чуваше нищо. Именно заради това подскочихме, когато един ясен и непоколебим глас проряза мрака:

— Бедничкият Мелани, роб на своя крал до последно. Ато се спря:

— Дулчибени, къде си? Последва миг тишина.

— Изкачвам се към небето, искам да видя Бог от близо — изсъска Дулчибени от една неясна точка в пространството, сякаш бе едновременно близко и далечно.

Огледахме се безрезултатно наоколо.

— Спри и ще поговорим — каза Ато. — Ако го направиш, няма да те издадем.

— Искаш да знаеш всичко, абате? Добре, ще получиш това, което искаш. Но първо трябва да ме намериш.

Дулчибени се отдалечаваше, но сякаш не бе нито зад, нито пред нас, нито под портика, нито пък извън Колизея.

— Вече е вътре — заключи Ато.

Едва много по-късно, много време след тези събития, щях да разбера, че стената, която изолираше вътрешността на амфитеатъра от портика, през която обаче можеше да се наблюдава голямата арена, постоянно бе нападана от злодеи. Влизането в арената бе разрешено само през големите дървени порти, разположени на срещуположните страни на зданието, които нощем, разбира се, бяха заключени. Така че, за да направят от развалините полезно и тайно убежище, мъже и жени от престъпния свят изкопаваха дупки в защитния пояс, които властите много рядко поправяха навреме.