Рита Моналди - Печатът

— Значи той е откраднал и моите перлички?

— Ами че кой друг? Но не ме прекъсвай — сряза ме Ато и добави: — След началото на карантината и злополуката с твоя господар, Дулчибени, за да може все пак да има достъп до подземията и следователно до острова в митрея, е трябвало да отмъкне ключовете от колана на Пелегрино и да си направи копие при някой ключар. Завил е дубликата в страницата от Библията на Комарек, но в цялата тази бъркотия от плъхове, пиявици и аламбици е било неизбежно да не го нацапа случайно с кръв.

— На острова намерихме една ваза за пиявици, същата като тази на Тиракорда — отбелязах аз — и после всички тези инструменти…

— Вазата му е послужила, предполагам, за да отгледа няколко пиявици и вероятно да се убеди, че могат да се хранят със заразена кръв, без да умират преждевременно. Когато обаче е разбрал, че не е единственият, който кръстосва подземията и че някой може вече да е по следите му, се е освободил от малките кръвопийци, които са щели да послужат като доказателство за престъпния му кроеж. А приборите и инструментите на острова са му послужили не само за опитите върху плъховете, но и за да приготви чумната течност. Ето защо всичко напомняше на лабораторията на някой алхимик — аламбици, мазила, стъкленици…

— А онова подобие на малка бесилка?

— Кой знае, може да му е трябвало, за да ограничава движението на плъховете, докато им е слагал пиявиците, или за да ги изкормва и да събира кръвта им.

Ето защо, повторихме си още веднъж, в подземията бяхме намерили агонизиращи плъхове: вероятно бяха избягали или пък някак си оцелели от експериментите на Дулчибени и ги бяхме срещнали малко преди да издъхнат. И накрая стъклената ампула, която намерихме в галерия D , със сигурност беше загубена от Дулчибени, който може би се бе опитал неуспешно да зарази направо с кръвта на плъховете пиявиците на приятеля си Тиракорда.

— Обаче в подземията намерихме и листата от мамакока — сетих се аз.

— Това всъщност не си го обяснявам — призна абат Мелани. — Те нямат нищо общо с чумата, нито с намеренията на Дулчибени. Още нещо: не мога да повярвам, че Дулчибени в продължение на дни е могъл да тича, да гребе, да се катери и да избяга от нашето преследване с лекотата на момченце и при това нощем. Почти съм склонен да мисля, че някой му е помогнал.

Докато навлизахме все по-надълбоко в подобни размисли, бяхме стигнали до отвора, който служеше за връзка между проходите В и А . Лявата част на галерията В представляваше последното от трите изследвания, които преди дни си бяхме обещали да извършим, за да завършим опознаването на подземните проходи около „Оръженосеца“.

Противно на обичайното, не се спуснахме през отвора от галерията В в А , както бихме направили, за да се завърнем „При оръженосеца“, а продължихме да вървим. Благодарение на картата, изготвена от Ато, ми беше ясно, че се движим в посока към реката, като странноприемницата ни се падаше отдясно, а лъкатушещият — Тибър — вляво.

Преходът не ни предложи каквито и да било изненади, докато не стигнахме до едно каменно стълбище с квадратни стъпала, не много различно от онова, което извеждаше от тайната стаичка на „Оръженосеца“ в подземията и което вече познавахме доста добре.

— Но така отново ще излезем на „Улицата на Мечката“ — казах аз, докато се изкачвахме по стъпалата към повърхността.

— Не точно, може би малко по на юг, на улица „Тор ди Нона“.

Изкачването извеждаше в нещо като преддверие с под от старинни тухлени блокове, и той подобен на онзи, в който се бяхме озовавали многократно през нашите измъквания от странноприемницата.

На тавана на преддверието се забелязваше (или по-точно се разпознаваше при допир) нещо като тежък капак от желязо или по-скоро от олово, устойчив на всякакъв натиск и доста труден за избутване. Трябваше да премахнем това последно препятствие, за да открием в коя точка на повърхността ни бе довел нашият път. С кратко, но мощно напрягане на цялото тяло, опирайки се на последното стъпало на каменната стълба, успяхме с общи усилия да повдигнем тежкия капак. Отместихме го само толкова, колкото да можем да се измъкнем от подземието, като го плъзнахме по паважа с трясък. Междувременно си дадохме сметка, че на няколко крачки от нас се разиграваше ожесточена разправа.

Проправихме си път под оскъдната светлина на нощта. В полумрака успях да различа насред улицата една карета, на която две факли, закрепени на срещуположните страни на корпуса, придаваха разкривена и загадъчна форма. Приглушени викове идваха от кочияша, зает в боричкане с неколцина мъже, за да се опита да се освободи от тяхната хватка. Един от нападателите сигурно бе взел юздите и бе спрял бега на конете, които сега пръхтяха неспокойно. Точно в този миг друг човек се измъкна от каретата, държейки в ръка (така ми се стори) някакъв обемист предмет. Без никакво съмнение разграбваха екипажа.