Рита Моналди - Печатът

— Защото сега се водят сражения пред Виена, а ако убиеш папата, християнският съюз ще се разпадне, турците ще победят и ще опустошат Европа. Нали така? — извика Ато с глас, треперещ от учудване и възмущение.

— Европа вече е опустошена, и то от собствените си крале — отвърна Дулчибени.

— О, проклети безумецо! — извика Ато. — Ти би искал… ти искаш… — и тогава започна да киха — три, четири, пет пъти, с необичайна сила, рискувайки да отслаби хватката си и да падне от стената в бездната.

— Проклятие — изрече после той сприхаво. — Някога само едно нещо ме караше да кихам — холандските платове. Сега, най-сетне разбрах защо кихам толкова, откакто съм в тази прокълната странноприемница.

И аз осъзнах: вината беше на старите холандски облекла на Дулчибени. Все пак, дойде ми внезапно наум, понякога Ато бе кихал и при моето идване. Сигурно е било, защото току-що съм се връщал от стаята на янсениста. Или пък…

Но моментът изискваше да отложа своите размишления за по-късно. Забелязах Дулчибени да се движи по ръба на фасадата на амфитеатъра, първо наляво, а после надясно, като продължаваше да държи под око каретата на Тиракорда.

— Ти криеш още нещо, Помпео — извика Ато, след като кихавиците спряха и той възстанови равновесието си, застанал на четири крака върху стената. — С какво успя да изнудиш Одескалки? Каква е тайната, с която държеше изкъсо кардинал Бенедето?

— Нямам какво повече да кажа — отряза го Дулчибени, като отново погледна към возилото на стария лекар.

— А, не, много ти е удобно така! И после, Помпео, историята с дъщерята е неубедителна: прекалено малко, за да решиш да посегнеш на живота на един папа. Как така — първо изобщо не искаш да се ожениш за майка й, а сега, за да отмъстиш за нея, правиш всичко това? Не, някак не ми звучи. А и този папа е добре настроен към вас, янсенистите. Говори, Помпео!

— Това не ти влиза в работата.

— Ти не можеш…

— Нямам какво повече да кажа на един шпионин на Всехристиянския крал.

— Да, но с твоите пиявици самият ти искаше да направиш хубава услуга на Всехристиянския крал: да го освободиш от папата и от Виена с един-единствен удар.

— А ти наистина ли вярваш, че с турците ще победи и Луи XIV? — отговори със злост Дулчибени. — Беден заблуден глупако! Не, отоманската вълна ще отнесе и главата на френския крал. Никаква милост за предателите — това е законът на победителя.

— Значи такъв е твоят план за новия ред, твоята надежда за завръщането на чистата християнска вяра, убедени янсенисте? — отвърна Ато. — Ами хайде, нека унищожим Светата римска църква и християнските владетели, да оставим олтарите да бъдат погълнати от огнените езици. Така ще се върнем във времето на мъчениците: изклани от турците, но по-убедени и силни във вярата! И ти вярваш в това? Кой е заблуденият между нас, Дулчибени?

Междувременно се бях отдалечил от Ато и Дулчибени и бях стигнал до нещо, подобно на малка тераса, близо до стълбата, по която се изкачихме на първия етаж; оттам можех да виждам онова, което се разиграваше пред Колизея и разбрах защо Дулчибени гледаше надолу с толкова интерес.

Група стражи се суетеше около каретата, а в далечината се чуваше гласът на Тиракорда. Неколцина ни наблюдаваха — след малко, предполагах и се опасявах аз, щяха да се качат и да ни приберат.

Ненадейно обаче потръпнах не от нощния хлад, а от един вик, по-скоро някакъв дивашки вой, който се разнесе навсякъде из пространството пред Колизея. Избухна силна шумотевица, която изглежда бе предизвикана от хвърлянето на множество камъни и пръчки.

Ордата на корписантарите (които очевидно бяха организирали нападението) се изсипа с животински крясъци в равнината пред Колизея, въоръжена с тояги и пръчки, като напредваше в бърз бяг, без изобщо да даде време на стражите да разберат какво се случва. Можехме да наблюдаваме сцената благодарение на светлините, държани от стражите.

Нападението бе светкавично, варварско и безмилостно. Група нападатели изскочиха от арката на Константин, друга се спусна от стената, която ограждаше градините, гледащи към руините на Курия Хостилия, трета изникна от развалините на храма на Изида и Серапис. Бойният вик на атакуващата дружина се понесе високо и диво, като хвърли в недоумение жертвите — само петима или шестима стражи, изправени пред двойно повече противници.

Двама стражи, по-отдалечени от групата, вцепенени от изненада, попаднаха първи под ударите, драскането, ритниците и хапането на тримата корписантари, идващи откъм Константиновата арка. Схватката се превърна в хаотична плетеница от крака, ръце, глави, животински напрегнати в първобитно спречкване, лишено от всякакъв ред. Ударите, разбира се, не бяха смъртоносни, защото пострадалите, макар и понатупани, съвсем скоро най-позорно биха отбой и побегнаха към улицата, която води до Порта Сан Джовани. Друга двойка стражи (точно тези, които най-вероятно се канеха да влязат в Колизея, за да ни арестуват), побегнаха ужасени от развилнелите се корписантари, без изобщо да търсят сражение, и се изнесоха с необичайна бързина към склона, извеждащ на „Сан Пиетро ин Винколи“, преследвани от четирима грухтящи нападатели, между които ми се стори, че различавам неповторимите изразни средства на Угонио.