Рита Моналди - Печатът

Накрая всички паднахме на колене в молитва, докато дишането на Чаконио ставаше все по-учестено и сподавено; след миг Груфонио се отдалечи, за да осведоми (така поне предположих) останалите корписантари, които няколко минути по-късно дойдоха, за да отнесат бедното тяло и да му направят достойно погребение.

И тогава, пред очите ми, изтекоха последните мъчителни секунди от живота на Чаконио. Докато неговите събратя се трупаха наоколо, Угонио държеше братски главата на умиращия; с един жест той подкани всички на замълчат и да прекъснат молитвите. Спокойствието на нощта се спусна върху сцената и можахме да чуем последните думи на корписантаря:

— Гфъррррлъбх.

Погледнах въпросително Чаконио, който, успя да преведе през сподавеното си хълцане:

— Като сълзичкинки в дъждовалението. После клетникът спря да диша.

Нямаше нужда от други обяснения. В тези думи Чаконио бе обобщил окончателно своето мимолетно земно приключение: ние сме като сълзи в дъжда, които, едва прокапали, вече се загубват в могъщото течение на преходните неща.

След като останките на Чаконио бяха отнесени от неговите приятели, поехме на път със сърца, угнетени от разяждаща мъка. Вървяхме с наведени глави, сякаш тласкани от някаква външна сила. Поради голямата болка, по време на остатъка от пътя, дори нямах куража да погледна клетия Угонио, понеже се страхувах, че няма да успея да спра сълзите си. В ума ми се върнаха всичките премеждия, в които се бяхме впуснали с двамата корписантари: проучванията на подземията, преследването на Стилоне Приазо, проникванията в дома на Тиракорда… Представих си тогава колко други приключения трябваше да е споделил той с Чаконио и, като съпоставих неговото душевно състояние с моето, разбрах колко отчаяно щеше да оплаква своя събрат.

Мъката му беше толкова голяма, че останалата част от похода остана на втори план в моите спомени: повторното влизане в подземията, уморителният преход из галериите и пренасянето на Дулчибени в странноприемницата, чак до собствената му стая. За да го вдигнем, трябваше, разбира се, да си приготвим някакво подобие на носилка, като лишихме от няколко греди количката. Болният, сега трескав и в полусъзнание, може би осъзнаваше само, че е претърпял тежки и по-всяка вероятност невъзвратими поражения. Пренесохме го така, увързан като салам, прекаран от отвор в отвор и от стълба на стълба, с цената на нечовешки усилия от страна на дванайсет чифта ръце: на четирима корписантари, Ато и моите.

Вече се зазоряваше, когато се разделихме с корписантарите, които потънаха в тайната стаичка. Страхувах се естествено, че Кристофано е чул шума, вдиган от нашия кортеж, най-вече, докато издърпвахме Дулчибени в стаичката и после нагоре по стълбите на странноприемницата до първия етаж. Обаче, когато преминахме пред неговата стая, чухме само равномерното му и спокойно хъркане.

Трябваше да си взема сбогом и с Угонио. Докато Ато стоеше настрана, корписантарят с разкривените си ръце силно ме бе стиснал за раменете: знаеше, че е малко вероятно да се срещнем отново. Никога повече не бих слязъл в неговия подземен свят, нито пък той някога щеше да се изкачи под небесния свод, ако не използваше прикритието на нощта, когато честните и бедните (какъвто бях аз) спяха, изтощени от трудностите на деня. Така се и разделихме, с натежали сърца; и всъщност никога повече нямаше да го видя.

Налагаше се да поспим и да се възползваме от малкото време, което оставаше на Ато и мен, за да възстановим силите си. Но прекалено възбуден от събитията, знаех прекрасно, че изобщо нямаше да мога да заспя. Реших да използвам времето, за да запиша последните събития в своя дневник.

Временната раздяла с Ато бе въпрос на един миг и на един поглед, който всеки от нас двамата прочете в очите на другия: още преди няколко часа чумните пиявици на Дулчибени бяха се впили в меката и уморена плът на Инокентий XI.

Всичко зависеше от хода на болестта — дали щеше да се развие бавно, или както в много случаи, светкавично.

Може би още новият ден щеше да ни донесе новината за неговата смърт. А с нея, кой знае, и вест за изхода на битката при Виена.

Бележките, записани онази нощ в моя дневник, бяха последните. Събитията, които последваха, всъщност не ми оставиха повече време (нито пък вдъхновиха желанието ми) да продължа да пиша. За щастие последните няколко дни от карантината в „Оръженосеца“ са останали ярки и живи в моята памет, макар и само по отношение на най-важните събития.