Рита Моналди - Печатът

— Още не съм ти обяснила как се използва пръчката — бавно подхвана тя, докато я усещах да се намества по-удобно.

— Преди всичко знай, че природата има един-единствен механизъм за всички свои действия и самата тя е единствената, която може да даде обяснение за движенията на пръчката. Като начало върхът на пръчката трябва са се натопи в някаква течност, по възможност влажна и топла (като кръвта и други телесни течности), която е била в контакт с предмета на търсенето. Това се прави, защото допирът понякога открива онова, което очите не могат. После пръчката се хваща с два пръста, като се повдига на нивото на корема. Може също така да се държи в равновесие и върху опакото на ръката, но според мен този метод не действа. След това трябва да се движим бавно в посоката, в която смятаме, че се намира това, което дирим. Трябва да се движим напред и назад, нагоре и надолу и то многократно, докато пръчката не се повдигне; тогава сме сигурни, че поетата посока е правилната. Наклонът на пръчката в действителност е същото като отклоняването на иглата в компаса — реагира на някакво магнетично привличане. Важното с пръчката е никога да не се работи грубо, иначе се нарушават излъчванията, произлизащи от търсеното място, които, когато достигнат до пръчката, я вдигат в правилната посока. Понякога е добре да се държат в ръката двата рога, които стоят в основата на пръчката, но без да се притискат прекалено и то така, че горната страна на ръката да е обърната към земята и върхът на пръчката винаги да е високо вдигнат, та да сочи към целта. Освен това трябва да знаеш, че пръчката не се движи в ръцете на всекиго. Изисква се особена дарба и много майсторство. Например тя не се движи в ръцете на човек, който има грубо, потискащо излъчване, защото тези частици се разсейват от изпарения, дим, пушеци и други подобни. Но понякога се случва пръчката да не се движи и в ръцете на някой, който вече я е използвал с успех. Не че някога ми се е случило подобно нещо, за Бога. Но може нещо да наруши равновесието у човека, който трябва да борави с пръчката, и да кара кръвта му да кипва много — бързо. Нещо в храната или във въздуха може да произведе остри, разяждащи соли. Също и прекалено грубата работа, нощните бдения и учението, могат да създадат обилно и неприятно излъчване, което от ръцете преминава в пръчката и обърква пътя на следеното излъчване, спирайки движението на частиците. Така е, защото пръчката привлича невидимите частици, подобно на микроскоп. Да видиш какво става само, когато пръчката стига… Клоридия млъкна. На вратата почука Кристофано.

— Стори ми се, че чух вик. Всичко наред ли е? — попита задъхан лекарят, които бе изкачил стълбите през глава.

— Няма никакъв повод за притеснение. Прислужникът се удари, докато ми помагаше, но не е нищо сериозно. Поздравявам ви, синьор Кристофано, и благодаря — отвърна Клоридия с едва доловима веселост.

Бях изкрещял. А сега лежах, безсилен от наслада и срам, по корем върху леглото.

Не знам след колко време и по какъв начин се разделих с нея. Спомням си само усмивката на Клоридия и как разроши нежно косите ми, преди да затвори вратата.

Обзет от най-противоречиви усещания, свърнах светкавично към моята стая, за да си сменя панталона — не можех да рискувам Кристофано да ме свари така позорно оцапан. Беше хубав, топъл следобед и, почти без да се усетя, задрямах на легълцето си.

Събудих се след около час. Минах покрай стаята на абат Мелани, за да го попитам дали има нужда от нещо: всъщност при спомена за неговата тъжна песен тази сутрин, ми беше мъчно за него и желаех да не се чувства сам. Но го заварих в добро настроение:

Той измънка приветливо нещо като поздрав. Погледнах го учудено.

— Стори ми си, че чух някакъв, хм, болезнен вик. Изплаши Кристофано, знаеш ли? Беше на вратата с мен, когато те чухме да викаш горе, в кулата на Клоридия…

— О, но нали не бихте предположили, синьор Ато — отдръпнах се почервенял аз — дона Клоридия не…

— Ами, да, разбира се — рече абатът станал внезапно сериозен — русата Клоридия нищо не е направила: „на пламнало в любов сърце“ стига един приканващ поглед, както добре е казал сеньор Луиджи, мой учител.

Отдалечих се обзет от най-черния срам, ненавиждайки Мелани с все сила.

В кухнята намерих Кристофано, блед и обзет от тревога.

— Англичанинът е зле. Много зле — процеди той като ме видя.