Рита Моналди - Печатът

Поуспокоен, се бях сгушил в едно ъгълче до леглото, когато чух някакво мърморене. Беше Ато. Неудобно сгънат на двата стола, той се вълнуваше в съня си. Увисналата му глава потрепваше ритмично. Юмруците, скръстени на гърдите, стискаха дантелата на ръкавелите, а упоритото скимтене напомняше на детски хленч пред родителски укор.

Наострих уши: накъсано и задъхано, като че всеки миг щеше да изхълца, Ато говореше на френски.

— Les baricades, baricades… — простена тихо в съня си.

Спомних си, че Ато, едва двайсетгодишен по време на вълненията на Фрондата, е трябвало да бяга от Париж с кралското семейство и със своя учител, сеньор Луиджи Роси. Сега говореше нещо за барикади: може би преживяваше в съня уличните размирици от онези дни.

Запитах се дали няма да е по-добре да го събудя и да го измъкна от тези лоши спомени. Слязох безшумно от леглото и доближих лице до неговото. Разколебах се: за първи път имах възможността да разгледам Ато толкова отблизо, без да попадам под зоркото му око. Лицето на абата, подуто и покрито с петна от съня, ме трогна: бузите, гладки и вече провиснали, разказваха за самотата и меланхолията на евнуха. Цяло море от дългогодишна мъка, сред което надменната и сприхава трапчинка на брадичката все още се опитваше, подобно на корабокрушенец, да се задържи над водата, налагайки страхопочитание и уважение към дипломата на Негово Всехристиянско Величество. Сърцето ми се сви, но ненадейно бях отвлечен от мислите си.

— Baricades… misterieuses, misterieuses. Baricades. Misterieuses. Les baricades… — промърмори неочаквано абатът.

Бълнуваше. Но по някакъв необясним начин останах смутен от тези слова. Какво, за Бога, представляваха в мисълта на Мелани тези барикади? Барикади misterieuses . Мистериозни. Тайнствени. Какво ли ми напомняха тези две думи? Сякаш понятието не беше ново за мен…

Точно тогава Ато даде признаци на разбуждане. Когато се събуди, изобщо не изглеждаше измъчван от мъка, както малко по-рано. Дори щом ме видя, лицето му веднага се разтегли в усмивка и затананика:

— Така щеше да ме смъмри сеньор Луиджи, моят учител — пошегува се той, докато се протягаше и се почесваше тук-там. — Изпуснах ли нещо? Как е лекарят? — попита после, като ме видя потънал в размисли.

— Нищо ново, синьор Ато.

— Мисля, че ти дължа извинение, момче — каза той след миг.

— За какво, синьор Ато?

— Ами може би не трябваше да те вземам на подбив днес следобед, когато бяхме горе, в моята стая. Имам предвид историята с Клоридия.

Отвърнах, че извиненията не бяха необходими; всъщност бях доста изненадан, както и доволен, от признанието на абат Мелани. С по-благоразположен дух, тогава му разказах за онова, което ми беше обяснила Клоридия, впускайки се в магическата и смайваща наука за числата, в която била скрита съдбата на всеки един от нас. После започнах да му говоря за необикновените способности на горящата пръчка.

— Разбирам. Горящата пръчка е тема, как да кажа, необичайна и вълнуваща — коментира Ато, — в която със сигурност Клоридия е много опитна.

— О, да, тя си миеше главата и ме бе повикала, за да й разреша косите — казах аз, отблъсквайки тънката ирония на Ато.

Отвърна той тихо с песен. В началото се изчервих от яд и срам, но веднага бях завладян от красотата на тази ария, този път лишена от всякакви нотки на обида:

Оставих се да бъда понесен от тази мелодия в размисли за любовта: разнежих се при мисълта за русите и къдрави коси на Клоридия и нейният сладък глас зазвуча в мен. В сърцето си започнах да се питам какво беше довело Клоридия „При оръженосеца“. Горящата пръчка — това ми бе казала, да. Но също така беше добавила, че пръчката се движи по „симпатия“ или по „антипатия“. Кое от двете важеше в нейния случай? Пристигнала бе в странноприемницата по следите на човек, нанесъл й тежка несправедливост, и на когото може би искаше да отмъсти; или пък, о каква прекрасна догадка, Клоридия беше дошла чак дотук, водена от оня магнетизъм, който ни привлича да откриваме любовта и към когото пръчката сякаш била необикновено чувствителна? Започнах да си представям, че може би беше именно това…