Рита Моналди - Печатът

После се качихме в стаята на Бедфорд, който лежеше повече мъртъв, отколкото жив, и там, не без известна погнуса, съдействах да изпълни на практика всичко, замислено от Кристофано. На края на жестоките операции, стаята приличаше на кланица: повърнато, кръв и изпражнения навсякъде, смесени на локви, унищожителна гледка и изпарения. Продължихме с рязането на бубоните, като намазахме върху раните оцетен сироп с философско масло, което по думите на лекаря щеше да облекчи болката.

— И накрая превържи с превръзки gratia Dei — завърши Кристофано, дишайки учестено.

Ами, да, помолих се, именно gratia Dei , Божия милост, ни трябваше сега: младият англичанин по никакъв начин не бе реагирал на лечението. Безразличен към всичко, дори не бе простенал от болка. Гледахме го втренчено, очаквайки напразно някакъв знак, било то лош или добър.

Със свити юмруци, Кристофано ми направи знак бързо да го последвам в кухнята. Целят потен и мърморещ, той се захвана да счуква огромно количество ароматни треви. Смеси ги и ги сложи да врат във фина ракия в някаква разкривена бутилка, която сложи на тих огън.

— Сега ще имаме вода, масло и утайка. При това разделени една от друга! — обяви той с патос.

Скоро от съда започна да пръска нещо като млечнобяла вода, която после започна да пуши и стана жълтеникава. Тогава Кристофано смени бутилката и преля бялата вода в една добре затворена желязна кана.

— Първа балсамова вода! — извика той, разтърсвайки съда с пресилена и гротескна радост.

Усили огъня под разкривената бутилка, където бе останала да ври някаква течност, която се превърна в мазнина, черна като мастило.

— Майката на балсама! — обяви Кристофано, като изсипа течността в едно шишенце.

После увеличи огъня до последна възможност, докато от разкривения съд не се изпари цялата субстанция. — Балсамов ликьор — чудотворен! — зарадва се той лудешки, като ми го подаде в едно шише, заедно с другите две лекарства.

— Да го нося ли на Бедфорд?

— Не! — изкрещя той войнствено, като вдигна нагоре показалец, както се прави с дете или куче, и ме изгледа страховито. Очите му бяха насълзени и кръвясали:

— Не, момче, не е за Бедфорд. За нас е. Това са три отлични ракии. Съвършено пречистени.

Подаде ми в ръка още горещата разкривена бутилка и изсипа алчно цяла купичка от първата напитка в гърлото си.

— Но за какво служат те? — попитах смутено.

Вместо отговор лекарят напълни купичката с втората отвара и отново я изгълта.

— За да пропъдят страха, ха-ха! — заяви той, докато поглъщаше и една купа от третата ракия и я пълнеше за четвърти път.

После ме принуди да му кажа „наздраве“ с празната разкривена бутилка, която държах в ръка.

— Така, като ни откарат да мрем в лазарета, няма и да го забележим. Ха-ха-ха!

Щом каза това, хвърли купата зад гърба си и се оригна шумно. Опита се да върви, но краката му се преплетоха. Тръшна се на земята, ужасяващо пребледнял и най-накрая загуби съзнание.

Обзет от ужас, се канех да извикам за помощ, когато нещо ме спря. Ако паниката се разпространеше, положението в странноприемницата щеше да се превърне в хаос. Рискувахме да бъдем разкрити от часовия на смяна. Тогава изтичах да помоля за помощ абат Мелани. С огромна предпазливост (и неимоверни усилия) успяхме да пренесем лекаря до стаята му на първия етаж, без да вдигаме шум. Казах на абата за агонията на младия англичанин и за състоянието на обърканост, в което бе изпаднал Кристофано преди припадъка.

Лекарят лежеше блед и неподвижен на леглото, и пъшкаше шумно.

— Това хрипове ли са, синьор Ато? — попитах с буца в гърлото. Абат Мелани се наведе, за да огледа лицето на страдалеца.

— Не, хърка — отговори той развеселено. — Впрочем винаги съм подозирал, че Бакхус има пръст в потайностите на лекарския занаят. А пък и той доста поработи. Да го оставим да спи, но все пак ще го наглеждаме. Предпазливостта никога не е излишна.

Седнахме до леглото. Говорейки шепнешком, Мелани още веднъж ме разпита за Бедфорд. Изглеждаше доста притеснен: перспективата за лазарета ставаше все по-осезаема и зловеща. Прехвърлихме, без успех, възможностите за бягство през подземията. Така или иначе, рано или късно щяха да ни хванат.

Натъжен, се опитах да мисля за други неща. Дойде ми наум, че стаята на Бедфорд още не бе изчистена от нечистотиите на бедния болен. Направих знак на Ато, че може да ме намери при англичанина, в съседното помещение, и отидох да изпълня неблагодарното задължение. Когато се върнах, заварих Ато блажено задрямал на един стол. Дремеше със скръстени ръце, с крака изпънати на стола, който бях оставил празен. Наведох се над Кристофано — спеше дълбоко и лицето му сякаш започваше да си възвръща постепенно цвета.