Рита Моналди - Печатът

— Тази работа не ми харесва, сега ще видим кой още се забавлява да играе ролята на сомнамбул — процеди Кристофано, чукайки на една врата.

Отвътре отвърна приглушения от съня глас на Девизе.

— Няма нищо, извинете, само малка проверка — извини се лекарят.

Обля ме студена пот; сега щеше да почука на вратата на Дулчибени. Кристофано почука.

Вратата се отвори:

— Да?

Помпео Дулчибени се беше върнал.

Щом като водите се успокоиха, се върнах да изчакам Ато Мелани в стаята си. Случило се беше, за жалост, това, от което се опасявахме. Не само че Кристофано бе разкрил Ато да се размотава из странноприемницата; по-лошото беше, че на тази нощна бъркотия бе станал свидетел Дулчибени. Очевидно се бе върнал в стаята си точно, докато Ато се намираше в стаята на Кристофано. В този момент аз се бях спрял малко по-надолу по стълбите и не бях чул завръщането на Дулчибени. Благородникът от Фермо трябваше да е слязъл по стъпалата, които разделяха стаичката от неговата стая на първия етаж, с доста тиха стъпка, и то движейки се в мрака. Беше се разиграло едно доста странно, макар и не невъзможно струпване на съвпадения.

Почти невероятно обаче бе, че Дулчибени някак си беше успял да се върне навреме първо след дългото кръстосване наляво и надясно из подземните проходи, после в къщата на Тиракорда и накрая отново в галериите; и всичко това, достигайки отвора на подземието със собствени сили, вървейки в тъмнината, изкачвайки бързо стъпалата, сам-самичък. Дулчибени беше човек с доста силно телосложение, и с добри бели дробове. Прекалено добри, помислих си, за човек на неговата възраст.

Не трябваше да чакам дълго, за да видя абат Мелани да се появява отново на моята врата. Беше доста кисел заради глупавия и нелеп начин, по който бяхме позволили на Кристофано да ни изненада, събуждайки подозренията на самия Дулчибени.

— Ами ако Дулчибени избяга?

— Не вярвам, че ще го стори. Притеснява се, че Кристофано ще подаде сигнал и че, поради страха от наказанията на Началника на стражата, аз и ти също ще се втурнем да се спасяваме, позволявайки да бъде открит подземния пасаж и отвора, който извежда направо в къщата на неговия приятел Тиракорда. Което би могло да нанесе непоправима вреда на твърде загадъчните му кроежи. По-склонен съм да смятам, че, каквото и да има наум Дулчибени, след тази нощ ще съкрати сроковете. Трябва да стоим нащрек.

— Но пък направихме голямо откритие с намирането на писмото в гащите — добавих, възвръщайки доброто си настроение. — Впрочем, как успяхте да надушите скривалището така бързо?

— Виждам, че нямаш слабост към разсъжденията. Кой придружаваше Дулчибени, когато пристигна в странноприемницата?

— Девизе. И Фуке.

— Добре. А къде криеше Фуке своите писания, когато бе откъснат от света в Пинероло?

Прехвърлих мислено историята, която само преди час ми бе разказал абат Мелани: „В столовете, в подплатата на дрехите и в бельото!“

— Именно.

— Но това значи, че Дулчибени знае всичко за Фуке. Абатът кимна, сякаш това трябваше вече да ми е ясно.

— Значи не е вярно онова, което Дулчибени разказа на стражите сутринта, когато ни заключиха тук, тоест че е познавал отскоро възрастния французин — учудих се аз.

— Точно така. За да стигнат до подобна степен на взаимно доверие, Дулчибени и Главният интендант трябва да са се запознали преди доста време. Не забравяй, че Фуке е излязъл в твърде окаяно състояние след двайсет години затвор: не вярвам, че е обикалял кой знае колко преди да се установи в Неапол. И е напълно обяснимо, че е потърсил анонимно убежище в някой кръг на янсенисти, яростни врагове на Луи XIV, които са пуснали дълбоки корени в този град.

— Там сигурно се е запознал с Дулчибени, на когото после е разкрил истинската си самоличност — заключих аз.

— Именно. Следователно тяхното приятелство датира най-малко от преди три години, а не от два месеца, както Дулчибени иска да ни убеди. А сега, ако Господ ни е на помощ, ще стигнем до дъното на тази история.

При това положение трябваше да призная пред абат Мелани, че не съм напълно сигурен дали съм разбрал много добре какво искаше да каже писмото, което току-що крадешком бяхме прочели в стаята на Дулчибени.

— Бедното ми момче, винаги имаш нужда от някой, който да ти казва какво да мислиш. Но няма значение. Така ще бъде и когато станеш вестникар.

Както ми беше разказал в предишните дни, Ато срещал Кирхер преди четири години, вече с твърде отслабнал поради старостта ум. Писмото, което бяхме прочели малко по-рано в стаята на Дулчибени, изглежда беше именно резултатът от мъчителните умствени усилия на великия учен — бе адресирано до Главния интендант на финансите Никола Фуке, като че на бедния Фуке никога нищо не се беше случило.