Рита Моналди - Печатът

Кой знае колко се бе измъчил и той с моята канела, помислих си аз, обаче мигновено прогоних мисълта.

Сега за първи път ми се удаваше случай да прекарам насаме с него цял час, а може би и повече, и се смущавах много.

Отворих торбата и извадих шишенцата, които ми служеха. Дулчибени ме попита какво съдържат и по какъв начин се прилагат и се престори, че проявява особен интерес към моите разяснения. После го помолих да оголи гърба и хълбоците си и да седне на стола с лице към облегалката.

Когато разкопча отзад черната си дреха и махна смешната си, старомодна яка от надиплена коприна, забелязах, че на врата имаше дълъг напречен белег: ето защо, помислих си, Дулчибени никога не сваляше този старомоден навратник. После се разположи, както го бях посъветвал, и започнах да го мажа с маслата, които Кристофано ми бе препоръчал. Първите минути преминаха в лека раздумка. И двамата се наслаждавахме на ехото от нотите на Девизе. Една алеманда, после една жига най-вероятно, една чакона и менует en rondeau . В мислите си се върнах към думите на отец Робледа за янсенистките доктрини, които изглежда Дулбичени споделяше.

Внезапно той ме помоли да стане. Изглеждаше измъчен.

— Лошо ли се чувствате? Може би ви изтощава мирисът на маслото?

— Не, не, драги. Искам само да си взема малко енфие.

Завъртя ключа в големия шкаф и измъкна три малки, съвсем еднакви книжки, изключително красиво подвързани, в яркочервена кожа със златни арабески. После извади табакерата си. Беше от черешово дърво, с украса. Отвори я, взе една щипка прах и я поднесе към носа си, смръквайки силно два, три пъти. За миг остана неподвижен, след което си пое дълбоко дъх. Погледна ме и придоби по-сърдечно изражение. Изглеждаше успокоен. Осведоми се с искрен интерес за състоянието на останалите наематели на странноприемницата. От време на време въздишаше, затваряше очи и приглаждаше снежнобелите си коси, които някога трябва да са били руси.

Докато го гледах, се питах до каква степен той познаваше истинската история на починалия си спътник. Не можех да откъсна мислите си от разкритията за Муре-Фуке, научени малко по-рано от Ато. Изкушавах се да му задам някакъв невинен въпрос относно този възрастен французин, когото той (вероятно без да познава истинската му самоличност) бе придружавал от Неапол. А кой знае, може би двамата се бяха запознали малко по-рано или бяха стари приятели, обратно на това, което Дулчибени бе заявил пред лекаря и пред стражите. Ако беше така, можех да храня съвсем скромни надежди да измъкна някакво потвърждение от собствената му уста. Впрочем, заключих аз, най-доброто решение си оставаше да се опитам да подхвана какъвто и да е разговор и да го накарам да говори възможно най-дълго, с надеждата, че ще изтърве някое полезно сведение. Точно така, както вече бях сторил — макар и с незначителни резултати — с останалите наематели.

Ето защо се постарах да узная мнението на Дулчибени относно някое важно събитие, както се прави в разговорите с по-възрастните, към които човек изпитва страхопочитание. За това го попитах, впускайки се самият аз в разсъждения, какво мислеше за обсадата на Виена, където се решаваше съдбата на цялото християнство и дали вярваше, че императорът щеше накрая да победи турците.

— Император Леополд Австрийски не може да победи никого — той просто избяга — отговори той сухо и млъкна, давайки да се разбере, че с това разговорът беше приключил.

Все пак се надявах да добави други оценки, докато отчаяно се опитвах вътре в себе си да му отвърна по някакъв начин, за да поддържам разговора. Но нищичко не ми дойде наум и така помежду ни отново се спусна тягостно мълчание.

Тогава привърших набързо задълженията си при него и се разделихме. Дулчибени не каза нито дума повече. Вече излизах, когато ми хрумна да му задам един последен въпрос — не издържах на тревожното любопитство да узная дали моите гозби щяха да бъдат безмилостно осъдени.

— Не, драги, съвсем не — отговори той с уморен глас. — Даже бих казал, че имаш бъдеще в тази работа.

Благодарих му, ощастливен, и вече затварях вратата зад гърба си, когато го чух да добавя сам на себе си с някакво странно съскане:

— Ако не бяха твоите лайняни буламачи и тази проклета канела. Злощастно джудженце-слуга — ето, какво си ти.

Това ми стигаше. Почувствах се крайно унизен. Значи наистина беше вярно това, което Дулчибени смяташе за мен — можеше да се разчекна на десет, но това нямаше да ми помогне да се издигна и с една педя в очите на другите, дори и на Клоридия, за жалост. Потреперих от гняв и наранена гордост. Тъй значи, стремях се към толкова високи цели (един ден да стана вестникар), а междувременно даже не бях в състояние да се издигна от слуга в готвач?