Рита Моналди - Печатът

Значи не съвсем напразно, помислих си аз, Стилоне Приазо се представяше за поет. Междувременно той продължаваше изпод кърпата, с която му бях покрил главата, потънал в балсамовите изпарения:

— По-нататък се намира античният град Поцуоли, където растат в изобилие аспержи, ангинари, грах и тиквички по всяко време; и през март дори има грозде, съблазън за небцето. Плодове има и в Прочида, а в Иския — бели и червени диви рози, прекрасно грозде, от което правят малага, фазани колкото щете. В Капри има прекрасни юници и отлични пъдпъдъци. Свинско от Соренто, дивеч от Вико, изключително сладък лук има в Кастел’а Маре, кефали в Торе дел Греко, барбуни в Гранатиело, „ лакриме“ 115 115 вид грозде, от което се прави виното „Лакрима Кристи“, т.е. Сълзата на Иисус, едно от най-известните вина в зоната на Неапол, Кампания — (Бел.прев.) по Монте ди Сома, наричан някога Везувий. Прочутите дини и пастети от Орта, сирената от Нола, нуга от Аверса, пъпеши от Кардито, праскови от Ариенцо, змиорки от Капуа, маслини от Гаета, боб от Венафро. Чудесни пъстърви, вино, зехтин и дивеч има в Сора…

Най-накрая разбрах.

— Синьоре, може би искате да ми кажете, че на стомаха ви не се услаждат моите гозби?

Стана и ме погледна с леко неудобство.

— Ами, ако трябва да ти кажа истината, тук не се яде друго освен супи. Но не в това е проблемът… — каза той, търсейки думите с усилие — …а в общи линии твоята мания да слагаш канела върху всичките буламачи, каши, мътилки и супи ще стори с нас онова, което се бояхме, че ще направи чумата! — и неочаквано се разсмя на висок глас.

Почувствах се объркан и унизен. Помолих го да не говори високо, за да не го чуят останалите наематели. Но беше късно. От съседната стая, Бреноци вече бе подел протеста на Стилоне и го чух да се смее безочливо. Ехото се увеличи и от стаята на отец Робледа и най-накрая и двамата се показаха. Стилоне Приазо също отвори вратата си, въвлечен в хоровото веселие: доста дълго ги молих да се приберат обратно, но напразно. Бях засипан от лавина подигравателни реплики и смехове, стигащи до сълзи, относно доказаната безвкусица на моите ястия, на които, доколкото изглеждаше, единствено милосърдният съпровод на Девизе успяваше да придаде известна смилаемост. Дори отец Робледа едва успя да потисне саркастичния си смях.

Никой от тях все още не ми бе признал истината, изясни неаполитанецът, тъй като научили от Кристофано, че Пелегрино започва да се съвзема; ето защо се надяваха на завръщането на моя господар, но така или иначе, тези дни притесненията бяха съвсем други. Скорошното увеличаване на дозата канела обаче беше направило положението непоносимо. Тук Приазо се спря, забелязвайки моята унизена и обидена физиономия. Другите двама най-сетне се затвориха по стаите си. Неаполитанецът сложи ръка на рамото ми.

— Хайде сега, момче, недей да го вземаш навътре — карантината не помага на добрите нрави.

Помолих за прошка, задето до този момент го бях измъчвал с моята канела, взех си шишенцата и се разделих с него. Бях гневен и нещастен, но реших засега да не го показвам.

Слязох на първия етаж, за да почукам при Девизе. Но щом стигнах до вратата му, се спрях.

Зад портата се чуваха звуците, все още колебливи, на неговия инструмент. Настройваше го. После поде един танц, най-вероятно виланела, след което премина към нещо, което днес без затруднения бих разпознал като гавот.

Затова реших да почукам на вратата на Помпео Дулчибени, която бе в съседство — ако благородникът от Фермо бе склонен да му направя масаж, щях същевременно да се наслаждавам на звуците от китарата на Девизе.

Дулчибени прие предложението. Покани ме, както винаги, със строг, но уморен вид, със слаб, но твърд глас. Погледът на светло-сините му очи бе все така остър.

— Влез, драги. Постави тук торбата.

Често ме наричаше така, както се казва на слуга. Тъкмо той сред всички наши гости ми вдъхваше най-голямо страхопочитание. Тонът му, смирен, когато се обръщаше към по-долните от него, както и напълно лишен от топлота, винаги звучеше тъй, сякаш всеки миг щеше да прояви някаква нервност или раздразнение, които обаче никога не се проявяваха, но караха събеседника да се въздържа прекомерно в негово присъствие и, в крайна сметка, да мълчи. За това, мислех си аз, той беше най-самотният от всички. Нито веднъж, по време на ядене, не ме беше заговорил. Изглежда не страдаше от самота, даже напротив. И все пак забелязвах по ниското му чело и червендалестите бузи бръчки на горчивина и онзи вид страдание, което се наблюдава само у хората, които трябва да понасят тежестта на самотата. Вълнуваше го единствено слабостта му към кухнята на моя господар; само тя бе в състояние понякога да му изтръгва някоя рядка, но искрена усмивка и някоя духовита реплика.