Рита Моналди - Печатът

Инстинктивно изпълних дробовете си, възвърнал сили, след петдневната карантина „При оръженосеца“, благодарение на хладния и свеж нощен въздух.

Един път поне и аз успях да помогна. Всъщност веднага разпознах къде се намирахме, понеже бях идвал на това място многократно с Пелегрино, който купуваше оттук хранителните продукти за „Оръженосеца“. Беше арката „Дели Ацетари“, близо до „Кампо деи Фиори“ и площад „Фарнезе“. Чаконио отново беше вирнал нос нагоре и незабавно ни повлече към широкото поле на Кампо деи Фиори. Ръсеше тих, лек дъждец. На площада забелязахме само двама просяци, задрямали на земята измежду вехториите си, и едно момче, което буташе пред себе си количка към една странична уличка. Достигнахме срещуположния край на площада и Чаконио веднага ни посочи едно малко здание. Намирахме се на улица, която ми беше позната, но не си спомнях името й.

Прозорците на сградата бяха тъмни. Но вратата към улицата изглеждаше само притворена. Улицата беше празна, но за по-голяма сигурност Угонио и Чаконио застанаха вляво и вдясно като часови. Приближихме се — отвътре се чуваше приглушен и далечен глас. Бутнах много внимателно вратата. Тясно дървено стълбище водеше надолу, където зад една друга притворена врата, се виждаше осветена стая. Оттам идваше гласът, към който сега се бе присъединил и втори.

Ато мина пред мен по стълбата. Стигнахме до долу. Тогава забелязахме, че вървим по истински килим от разпилени листове хартия. Ато тъкмо вземаше един от тях, когато внезапно гласовете станаха по-близки, точно зад притворената врата.

— … и са четиридесет скуди — чухме да казва единият от двамата.

Втурнахме се нагоре по стълбата и изскочихме навън, като се погрижихме обаче да притворим вратата, която извеждаше на улицата, за да не будим подозрение. С Угонио и Чаконио се скрихме зад ъгъла на сградата.

Бяхме видели правилно: от портичката излезе Стилоне Приазо. Хвърли един поглед наоколо и тръгна с бързи крачки към арка „Дели Ацетари“.

— Ами сега?

— Сега ще отворим клетката — отвърна Ато. Прошепна нещо на Угонио и Чаконио, които отговориха със злодейска усмивка. После се затичаха със ситен тръс по следите на Стилоне.

— А ние?

— Ние ще се приберем, но много полека. Угонио и Чаконио ще ни чакат в подземията, след като свършат една дребна работа.

Удължихме пътя си, избягвайки преминаването през Кампо деи Фиори, за да не бъдем забелязани от някого. Намирахме се в близост до френското посолство, както правилно отбеляза Ато, и рискувахме да бъдем изненадани от някой нощен стражар. Благодарение на своите познанства той можеше да поиска убежище. Но в този час, вместо да ни арестуват, корсиканските стражари на посолството най-вероятно щяха да предпочетат да ни ограбят и понатупат.

— Както може би знаеш, в Рим съществува така наречената квартална свобода: папските стражи и Началникът на полицията не могат да арестуват никого в кварталите на посолствата. Тази система обаче започва да става доста удобна за преследвани крадци и убийци. Ето защо корсиканските стражари не придирят много-много. За жалост брат ми Алесандро, който е капелмайстор на кардинал Памфили, тези дни отсъства от Рим. Иначе щеше да ни осигури ескорт.

Върнахме се в подземията. Слава Богу, лампите не се бяха повредили. Поехме из подземния лабиринт в търсене на залата с фреските, и тъкмо вече се смятахме за изгубени, когато от някаква невидима пролука на стената отстрани се явиха корписантарите.

— Приятен ли беше разговорът? — попита Ато.

— Гфъррррлъбх! — отговори Чаконио с доволна физиономия.

— Какво му направихте? — попитах притеснено.

— Гфъррррлъбх!

Оригването му ме успокои. Имах странното усещане, че по някакъв неясен начин съм започнал да разбирам еднообразната реч на корписантаря.

— Чаконио го простичко науплаши — увери ни Угонио.

— Представи си, че никога не си виждал нашите двама приятели — обясни ми Ато — и ги виждаш да скачат върху теб крещейки, в мрака на едно подземие. Ако те помолят за една услуга и ти кажат, че в замяна ще те оставят на мира, ти какво ще направиш?

— Със сигурност ще им направя услугата!

— Именно. Те просто са попитали Стилоне какво е тръгнал да прави тази нощ и защо.

Разказът на Угонио звучеше накратко така. Бедният Стилоне Приазо се бил отправил към дюкяна на някой си Комарек, който понякога работел в печатницата на Конгрегацията за разпространение на Вярата, а нощем приемал някоя и друга нелегална поръчка без да се отчита, за да закръгли печалбата си. Комарек печатал вестници, анонимни писма, а може би също книги, цитирани в Индекса — все забранени неща, за които му се заплащало доста щедро. Стилоне Приазо му поръчал отпечатването на няколко писма с политически предвиждания, по молба на един приятел от Неапол. В замяна двамината щели да си разделят печалбата. Затова той се намирал в Рим.