Рита Моналди - Печатът

Когато се провряхме през дупката, се озовахме в едно подземие, подобно на онези, които се разклоняваха под „Оръженосеца“. Точно докато изскачах навън (по-лесно от другите) от тесния пасаж, ме обзе недоумение. Абат Мелани до този момент се беше показал крайно решителен в желанието си да изненада крадеца на ключовете и маргаритите, който може би имаше пръст и в смъртта на синьор дьо Муре. Пред мен обаче впоследствие бе признал, че е дошъл в Рим, за да разплете загадката около потвърденото присъствие на Фуке в града. Ненадейно се запитах дали първото оправдание беше достатъчно да даде повод за неговия ревностен плам по време на нашите нощни бродения. Малко ми трябваше да започна да се съмнявам и за второто. Прекалено доволен от възможността да общувам с този човек, толкова изключителен, колкото и обстоятелствата, при които се запознах с него, реших, че все още не е дошъл моментът да търся отговор на тези въпроси. Продължих ме да крачим в мрака, подпомогнати съвсем слабо от разсеяната светлина на двете лампи.

Като изминахме няколко метра в новата галерия, се озовахме на кръстопът — друг проход със същата големина тръгваше вдясно от главния. След няколко крачки се яви друго отклонение — нещо като голяма дупка се отваряше от дясната страна, но не бе ясно какво се крие в дълбочина.

— Гфъррррлъбх! — Каза Чаконио, нарушавайки тишината, която се беше спуснала над групата, откакто бяхме потеглили.

— Чаконио изрича, че мож се възизлезна и от таз процепка.

— Добре. И защо не го правим?

— Чаконио е в невидение дали желаете да възизлезнете на белооткритието на светло из таз процепка ил, намалявайки гамове, за да се не възголемят грандомани, дал ви се повече услажда употреблението на един изходник по-малко рискуваем.

— Искаш да знаеш дали предпочитаме да излезем от тук или от някъде другаде. Ами аз откъде да знам? Да направим така — хвърляме един поглед тук долу и се опитваме да разберем какво трябва да направим. В крайна сметка не се изисква толкова много, за да си създаде човек представа за тези проклети галерии.

— Гфъррррлъбх! — попита заинтересуван Чаконио, обърнат към своя другар.

— Чаконио е в усъмнености дал справедно е разбрал — преведе Угонио на Ато.

— Казах: да хвърлим набързо един поглед на галериите тук, от долу, като се има предвид, че не е нещо толкова сложно. Всички съгласни ли сме?

И точно тогава Угонио и Чаконио избухнаха в мазен, чудовищен, едва ли не демоничен смях, съпроводен от неприлични и радости въртения и превивания в лепкавата кал, върху която стъпвахме, и от гърлени грухтения и въздушни изпускания от корема. Гротескно и измъчено проливане на сълзи завършваше картината на корписантарите, неспособни да се удържат.

— Много весело — коментира кисело Ато, съзнавайки със сигурност, колкото осъзнавах и аз, че тази животинска веселост беше отмъщението за недружелюбното посрещане, което бяхме оказали на картата на подземния Рим, доставена ни от тях.

След като безобразното въргаляне свърши и ловците на реликви се успокоиха, получихме някои разяснения.

С колоритния начин на изразяване, който му бе присъщ, Угонио обясни, че на него и на другаря му се беше сторила изненадваща идеята да се проучат commoditer 90 90 удобно (лат.) — (Бел.прев.) подземията в района и, ако е възможно, на целия град, при положение че в продължение на множество години двамата корписантари, и безброй други, се опитвали да разберат дали улиците на погребания град имат някакво начало, среда и край, и дали човешки ум можеше да го разкрие по логичен път или, още по-просто казано, дали имаше някакъв определен начин, ако човек се загуби за зла чест в неговите дълбини, да се добере до спасението. Ето защо, продължи Угонио, картата на подземния Рим, която двамата корписантари бяха приготвили за нас, можеше да се окаже полезна и да ни удовлетвори. Никой преди това не беше опитвал дръзкото начинание да представи целия подземен Рим и малцина, без да се броят Угонио и Чаконио, можеха да се похвалят с така задълбочено познание на мрежата от проходи и пещери. Но такова скъпоценно изобилие на подземни познания (с което най-вероятно никой друг не разполагаше, подчерта отново Угонио) за съжаление не беше спечелило одобрението ни и следователно…

Ато и аз разменихме по един поглед.

— Къде е картата? — попитахме ние в един глас.

— Гфъррррлъбх! — каза Чаконио, разтваряйки отчаяно ръце, със сподавен глас.

— Чаконио проявлява уважаване към хистеричната отказаност на изключително вашата високоизмерна и космична решеност — каза равнодушно Угонио, докато другарят му навеждаше глава и с ужасяващо ръмжене повръщаше върху дясната си ръка един буламач, в който за жалост се забелязваха откъслеци от парцалчето, върху което беше нарисувана картата.