Рита Моналди - Печатът

И така, бях още веднъж принуден да замълча. Ато не само бе преобърнал по убедителен начин нападките на Бреноци по отношение на Франция, пренасочвайки ги към Леополд I и Венеция, но и беше осъзнал отлично какво подозрение стъкларят се бе опитал да събуди по отношение на него самия. Нямах обаче време да помисля върху това допълнително доказателство за мъдростта на моя спътник — вече бяхме стигнали до тъмната пещера, в която горе-долу един ден по-рано ни бяха уредили среща, Угонио и Чаконио. След няколко минути, според уговорката, се появиха двамата корписантари.

Както щях да забележа и впоследствие, никога не можеше да се разбере с точност откъде изникваха двете мрачни създания. Тяхното пристигане обикновено биваше предизвестено от остър мирис на коза, на мухлясала храна, или на влажно сено, или още по-просто от вонята на просяците, които се влачеха по римските улици. След което в мрака бавно започваха да се очертават разкривените им силуети, които на човек, срещнал ги за първи път, биха се сторили като появата на същества от преизподнята.

— Това ли наричаш ти карта? — избухна, обхванат от ярост, абат Мелани. — Животни, ето какво сте вие. Момче, дръж това и го използвай, за да избършеш задника на Пелегрино.

Току-що бяхме седнали и четиримата около лампата, за да приключим сделката, уговорена предната нощ, и абат Мелани вече бе в плен на най-свирепа ярост. Подаде ми парчето хартия, което му беше дал Чаконио. След като го разгледах, самият аз не можах да скрия разочарованието си.

Бяхме направили уговорка с корписантарите — щяхме да им върнем страницата от Библията, която толкова им лежеше на сърцето, само ако ни изготвеха подробна карта на проходите, за които знаеха как се вият под града, като се започне с подземието на странноприемницата. Бяхме готови да изпълним обещанието си (също и защото Ато смяташе, че корписантарите можеха да ни бъдат полезни и при други случаи) и носехме със себе си изцапаното с кръв листче. Но в замяна бяхме получили само един мръсен парцал, който трябваше да е бил карта преди много време. Върху не го се виждаше само една лудешка плетеница от треперливи и невъзможни за разплитане линии. Често можеше да се издири началото им, но не и краят, а и те едва се различаваха от естествените гънки на парцалчето. То пък, погледнато отблизо, нямаше да издържи дълго време, преди да се нарони на хиляди парченца. Ато не беше на себе си и ми говореше като че двамата, които стояха пред нас, зашеметени от неговото неодобрение, изобщо не съществуваха.

— Трябваше да го очакваме. Който се рие по цял ден под земята като животно, не може да бъде способен на нещо друго. Сега, за да се движим тук долу, ще ни трябва тяхната помощ.

— Гфъррррлъбх! — възпротиви се Чаконио, очевидно обиден.

— Млъкни, животно. Сега ме слушайте добре — ще си върнете вашето листче от Библията, само когато аз реша. Знам имената ви, приятел съм на кардинал Сибо, държавния секретар на папата. Мога да направя така, че да не ви бъде издавано никакво уверение за достоверността на реликвите, които намирате, и никой да не купува повече боклука, които изравяте тук долу. Така че ще ползваме тъй или иначе вашите услуги, с или без Малахия. Хайде сега, покажете ни как се излиза на открито.

Силен трепет на уплаха разтърси двамата корписантари. После Чаконио набързо излезе пред нашата групичка и ни посочи някаква неопределена точка в тъмнината.

— Не знам как го правят — прошепна Ато, усещайки притеснението ми, — но винаги намират пътя в мрака — като плъхове, без лампа. Да ги последваме, не се страхувай!

Излазът от пещерата под площад „Навона“, който използвахме благодарение на предводителството на двамата корписантари, се намираше горе-долу на противоположната страна на малкото стълбище, по което се слизаше на площада на идване от „Оръженосеца“. За да се излезе оттам обаче, трябваше да се проврем през една толкова задушаващо тясна дупка, че самите Угонио и Чаконио, с достатъчно ужасяващо разкривен и обезобразен вид от гърбиците, трябваше да се кривят ужасно, легнали на земята, за да успеят да преминат. Ато кълнеше поради усилието и защото току-що си бе оцапал ръкавелите и хубавите червени чорапи с влажната пръст, по която трябваше да се влачим.

Странна гледка беше абатът — той прекарваше дните си заключен в стаята, а нощите под земята, но се обличаше винаги в най-скъпи тъкани: атлаз от Генуа, серж, испански ратин, бурат, папалина на райета, вълна от Фландрия, дрогето, ирландски лен, всичко обшито с фина бродерия — малки бодове, кръгчета, ръбчета, украсени с ресни, дантели, пискюли, фльонги и нашивки. В действителност той нямаше ежедневни дрехи в сандъците си и така обричаше тези прекрасни произведения на нещастен и преждевременен край.