Рита Моналди - Печатът

— Махай се!

Всички подскочихме, а аз усетих, че силите ме напускат. Някой бе извикал. Сянката на стената стана огромна, разкривена извън всякакви допустими възможности. После се сви, връщайки се към нормалните си пропорции в момента, когато съществото се появи в плът и кръв пред очите ни.

Беше плъх с размерите на кученце, вървеше смешно и несигурно. Вместо да изскочи бързо пред погледа ни (както огромния гризач, с който Ато и аз се бяхме сблъскали при първото си подземно пътешествие), тлъстото животно напредваше едва-едвам, безразлично към нашето присъствие. Изглежда някой зле го бе подредил. Лампата беше проектирала профила му, уголемявайки го, върху стената на галерията.

— Противна гад, изкара ми акъла — рече още веднъж гласът. Светлината пак започна да се отдалечава от нас. Преди мракът да ни обгърне отново, си размених един поглед с Ато. И той като мен бе разпознал без затруднения гласа на Стилоне Приазо.

След като оставихме зад гърба си агонизиращия плъх, продължихме спокойно преследването. Изненадващото разпознаване бе събудило у мен цяла вихрушка от предположения и подозрения. Знаех съвсем малко за Стилоне Приазо, освен онова, което самият той бе допуснал да се разбере. Наричаше се поет, въпреки че очевидно не живееше от поезията си. Дрехите му, макар и не пищни, говореха за благоденствие и сигурни средства, доста по-големи от тези, с които разполагаше който е да е случаен стихоплетец. Още отначало заподозрях, че истинският източник на парите му бе съвсем различен. Сега необяснимото му присъствие в подземните проходи разпалваше всичките ми съмнения.

Последвахме го още известно разстояние и стигнахме до място, където коридорът започна да се изкачва нагоре. Внезапно стана тясно и задушно. Движехме се на тъмно. Бяхме се наредили един зад друг, водаческото място бе заел Чаконио, който без никаква трудност следваше стъпките на Стилоне Приазо. Той разпознаваше промените в терена и ги съобщаваше на мен, втория в редицата, с бързи и леки удари по рамото.

Чаконио внезапно се спря, после пак продължи да върви напред. Стъпалата бяха привършили. Усетих полъх на свеж въздух по лицето си. От ехото на стъпките ми, макар и едва доловимо, разбрах, че се намирахме в някакво доста широко помещение. Чаконио се колебаеше. Ато ме помоли да запаля лампата.

Голямо бе учудването ни, когато, полузаслепени от светлината, хвърлихме поглед наоколо. Бяхме се озовали в огромна зидана зала със стени, изцяло покрити с фрески. В центъра стоеше голям мраморен предмет, който все още не успявах да различа добре. Угонио и Чаконио също изглеждаха объркани от това непознато място.

— Гфъррррлъбх! — оплака се Чаконио.

— Миризмицията призакрива присъствуващия — обясни Угонио.

Имаше предвид острия мирис на стара урина, който изпълваше залата. Ато разглеждаше очарован картините над главите ни. Различаваха се птици, женски образи, атлети, богати растителни декорации и очарователни фризове.

— Нямаме време — отърси се той от съзерцанието, — не можем да го оставим да изчезне така.

Намерихме бързо два изхода. Чаконио си беше върнал контрола над сетивата и посочи кой, според носа му, беше правилният. Поведе ни припряно през лабиринт от други зали, които не можахме да разгледаме колкото поради бързината, толкова и поради слабата светлина на лампата ни. Липсата на прозорци, на свеж въздух и на каквото и да било човешко присъствие доказваше обаче, че все още се намирахме под земята.

— Това са римски останки — каза Ато с възбуден глас, — може да сме под двореца на Канцеларията.

— По какво заключавате?

— Намираме се в голям лабиринт, което ме кара да мисля за сграда с доста внушителни размери. Имай предвид, че част от Клизея и цялата арка на Йорданес бяха разрушени, за да има достатъчно материал за строежа на Канцеларията.

— Влизали ли сте някога вътре?

— Разбира се. Познавах добре вицеканцлера, кардинал Барберини, който дори ме е молил за някои услуги. Дворецът е великолепен, а залите грандиозни, също и фасадите от травертинна са лоши, макар че…

Трябваше да прекъсне, защото Чаконио бе започнал да се катери по едно опасно стълбище, лишено от парапет, което навлизаше в мрачното и черно празно пространство на ново огромно помещение. Четиримата се държахме за ръце. Стълбището сякаш никога нямаше да свърши.

— Гфъррррлъбх! — извика победоносно Чаконио накрая и бутна една врата, която извеждаше на улицата. Така, полумъртви от страх и умора, отново се озовахме на открито.