Ги Мопасан - Бел Ами

Когато Дю Роа влезе, директорът радостно извика:

— Ах! Какво щастие, ето и нашият Бел Ами.

Той веднага млъкна, малко засрамен, и се извини:

— Извинявайте, че ви нарекох така. Много съм развълнуван от обстоятелствата. А после, слушам жена си и дъщерите си от сутрин до вечер, че ви наричат Бел Ами, тъй че и аз свикнах. Сърдите ли ми се?

— Никак, не — каза Жорж засмяно. — В това няма нищо неприятно за мене.

— Много добре — каза дядо Валтер, — тогава и аз ще ви наричам, както всички, Бел Ами. Ами знаете ли, у нас станаха важни събития. Правителството падна след едно гласуване с триста и десет гласа против двеста. Ваканциите пак се отложиха, отложиха се за неопределено време, а сега сме двадесет и осми юли. Испания се сърди заради Мароко и това събори Дюран, дьо Лен и привържениците му. Ние се намираме в много лошо положение. Маро е натоварен да състави нов кабинет. Той взе генерал Бутен д’Акр за военен министър, а приятелят ни Ларош Матьо за министър на външните работи. За себе си запазва министерството на вътрешните работи и министър-председателството. Ние ще станем официозен вестник. Пиша уводна статия, едно просто изложение на програмата, като начертавам задачите на министрите.

И той се усмихна и продължи:

— Пътят, по който мислят да вървят, разбира се. Но ще ми дотрябва нещо интересно по Мароканския въпрос, нещо, което да отговаря на сегашното време, някоя ефектна, сензационна бележка, статия… Намерете ми нещо такова.

Дю Роа помисли малко и отговори:

— Имам, каквото искате. Ще ви дам една статия върху политическото положение на цялата ни африканска колония, с Тунис отляво, Алжир в средата и Мароко отдясно, историята на расите, които населяват тая обширна земя.

И разказа за една екскурзия по мароканската граница, до големия Фигуигски оазис, където никой европеец не е стъпвал и който е причина за сегашния конфликт.

— Това влиза ли в работа?

Дядо Валтер извика:

— Чудесно! А какво заглавие носи?

— От Тунис до Танжер.

— Непременно.

И Дю Роа остана да търси в течението на „Ла ви франсез“ първата си статия „Спомени на един африкански ловец“. Бързо я намери. А тя, под друго заглавие, основно преработена, чудесно ще отговаря на времето, защото там ставаше дума за колониалната политика, за алжирското население и за една екскурзия в Оранската област.

За по-малко от час статията бе преработена, пригоди я за сегашния случай, даде й съвременен вид, като похвали новия кабинет.

Като прочете статията, директорът каза:

— Много добра… много добра. Вие сте скъпоценен човек. Аз ви се радвам от все сърце.

И Дю Роа отиде да обядва, доволен от тоя ден, въпреки случилото се в църквата „Св. Троица“, защото усещаше, че е спечелил играта.

Жена му го чакаше с трескаво нетърпение. Като го видя, тя извика:

— Знаеш ли, че Ларош е министър на външните работи?

— Да, и дори написах по тоя повод статия за Алжир.

— Каква статия?

— Ти я знаеш, първата, която написахме заедно: „Спомени на един африкански ловец“, преработена е и е пригодена за случая.

Тя се усмихна.

— А, да, тя много добре отговаря за случая.

После помисли малко и каза:

— Дойде ми на ум онова продължение, което щеше да напишеш тогава и го… остави насред пътя. Сега можеш да го напишеш — една поредица разкази, които биха отговаряли на положението.

Като седна на трапезата, той отговори:

— Много добре. Сега нищо не пречи на това, щом тоя рогльо Форесте отиде на оня свят.

— Тая шега е твърде неуместна — възрази тя сухо и обидена добави: — и моля ти се да поставиш точка на нея. — Ти прекали повече от допустимото.

Той се готвеше да отговори иронично, но в това време му донесоха телеграма, която съдържаше само следния текст, без подпис:

Аз бях изгубила и ума, и дума. Простете ми и елате утре в четири часа в парка „Монсо“.

Той разбра веднага кой е подателят и сърцето му се изпълни с радост. Като пъхна в джоба телеграмата, той каза:

— Няма да го повторя вече, моя мила. Признавам, че това е глупаво.

И докато обядваше, повтаряше си тия няколко думи: „Аз бях изгубила и ума, и дума и елате утре, в четири часа в парка «Монсо»“.

И така, тя отстъпи. Това значеше: „Предавам се, ваша съм, където поискате, когато поискате“.

Жорж започна да се смее. Мадлен попита:

— Какво има?

— Нищо особено. Спомних си за един свещеник, когото преди малко срещнах и който имаше много забавен вид.

На другия ден точно в определения час Дю Роа пристигна на срещата. По всички пейки на парка бяха насядали премалели от жега буржоа и нехайни слугини, които сякаш дремеха, докато децата се валяха в пясъка на пътя.