Ги Мопасан - Бел Ами

— Ах! Колко ми се иска да изсуша сълзите ви.

— Не злоупотребявайте с мене… — каза тя с тих, разбит глас, който приличаше на въздишка — аз погубих себе си!

Поиска му се да се усмихне. Как можеше да злоупотреби с нея на това място? Той сложи до сърцето си ръката, която държеше, и попита:

— Усещате ли как то тупти?…

Но от няколко минути се чуваше как стъпките на този, който се разхождаше, се приближават. Той беше обиколил олтарите и най-малко за втори път минаваше до малкия десен придял. Когато г-жа Валтер усети, че той е вече близо до тях тя издърпа ръцете си от ръцете на Жорж и отново закри лицето си.

Двамата останаха неподвижни, коленичили, като че отправяха заедно към небето горещи молитви. Дебелият господин мина покрай тях, погледна ги равнодушно и се отдалечи към другия край на църквата, като продължаваше да държи шапката си отзад. Но Дю Роа, който искаше да се срещнат другаде, а не в църквата „Света Троица“ прошепна:

— Къде ще ви видя утре?

Тя не отговори. Тя изглеждаше бездушна, преобърната в молеща се статуя.

— Съгласна ли сте да се видим утре в парка „Монсо“? — попита той.

Тя се обърна към него с открито лице, лице бледо, набръчкано от ужасно страдание и с прекъсващ глас каза:

— Оставете ме…, оставете ме…, сега… Вървете си…, вървете си…, само за пет минути…, много страдам, близо до вас…, искам да се моля…, не мога…, вървете си… Оставете ме да се моля…, самичка…, пет минути… Не мога…, оставете ме да моля Бога… да ми прости…, да ме избави… Оставете ме… пет минути…

Лицето й беше толкова развълнувано, тъй страдалческо, че той стана покорно, после, като се подвоуми, попита:

— Мога ли да се върна след малко?

Тя направи знак с главата си, с което искаше да каже:

— Да, след малко.

И той отиде към хора.

Тогава тя се опита да се моли.

Направи човешко усилие да призове Бога и с разтреперано тяло, сякаш не бе на себе си, извика към небето:

— Милост!

Тя като обезумяла затваряше очите си, за да не види този, който току-що си беше отишъл! Тя го прогонваше от мисълта си, бореше се против него, но вместо небесното видение, което жадуваше нейното отчаяно сърце, тя продължаваше да вижда къдравите мустаци на младия мъж.

От една година насам тя водеше такава борба всеки ден, всяка вечер против усилващото се изкушение, против тоя образ, който безпокоеше съня й, който смущаваше тялото й и разстройваше нощното й спокойствие. Тя се чувстваше като животно, хванато в клопка, вързано, хвърлено в прегръдките на тоя мъж, който я беше победил и завладял само с мустаците си и с цвета на очите си.

И сега, в тая църква, тъй близо до Бога, тя се чувстваше по-слаба, по-изоставена, още по-нещастна, отколкото в дома си. Тя вече страдаше, че той се е отдалечил от нея. Освен това тя се бореше като отчаяна, бранеше се, викаше за помощ с всичката сила на душата си. Тя би предпочела да умре, отколкото да се предаде така, тя, която никога не бе се предавала. Тя шепнеше обезумели умолителни думи, като чуваше как стъпките на Жорж отслабваха в далечината под сводовете.

Тя разбра, че всичко е свършено, че борбата е безполезна! Но пак не искаше да отстъпи; и нея я обхвана една от ония нервни кризи, които карат жените да ридаят, да се удрят и да се гърчат на земята. Тя цяла трепереше и явно усещаше, че ще падне, че ще се строполи между столовете и ще издаде пронизителни писъци.

Някой бързо се приближаваше. Тя обърна глава. Беше един свещеник. Тогава тя стана, завтече се към него с молитвено прострени ръце и тихичко каза:

— Спасете ме! Ах, спасете ме!

Той се спря изненадан и попита.

— Какво обичате, госпожо?

— Искам да ме спасите. Имайте милост към мене. Ако не ми помогнете, изгубена съм.

Той я изгледа и се питаше дали не е луда. После каза:

— Какво мога да направя за вас?

Той беше млад момък, висок, донякъде дебел, с пълни и увиснали бузи, покрити с червеникав оттенък от старателно обръсната брада, с една дума — хубав градски викарий, от богатия квартал, който бе свикнал с богати грешници.

— Изповядайте ме — каза тя — и посъветвайте ме, подкрепете ме, кажете ми какво трябва да правя.

— Аз изповядвам всяка събота, от три до шест часа — каза той.

Тя улови ръката му, стисна я и повтаряше:

— Не! Не! Не! Веднага! Веднага трябва! Той е тук! В тая църква! Чака ме.

— Кой ви чака? — попита свещеникът.

— Един човек…, който ще ме погуби, който ще ме вземе, ако не ме избавите… Не мога вече да избягам от него… Много съм слаба…, много слаба…, много слаба… Толкова слаба!…