Ги Мопасан - Бел Ами

От време на време се чуваше думата: „Улучени!“ И шестимата господа съдии си навеждаха главите напред, като вещи лица. Зрителите виждаха само две живи кукли, които мърдаха и си протягаха ръцете напред; те нищо не разбираха, но бяха доволни. Но тия двама глупаци им се виждаха не много грациозни и дори смешни. Припомняха си за дървените борци, които се продават на Нова година по булевардите.

Първите двама фехтовчици се смениха с господин Плантон и господин Карапен, единият цивилен, а другият — военен. Г-н Плантон беше съвсем нисък, а г-н Карапен — много дебел. Човек би казал, че още първият удар със сабя ще направи да излезе всичкият въздух от тая топка, приличаща на гутаперчов слон.

Всички се смееха. Г-н Плантон подскачаше като маймуна, а г-н Карапен само мърдаше ръката си, а тялото му, поради прекалената дебелина, стоеше неподвижно. На всеки пет минути той се спускаше напред толкова тежко и с такова усилие, сякаш взема най-енергично решение, а после с голяма мъка едва можеше да стане.

Вещите лица заявиха, че той фехтува много изкусно. И доверчивата публика повярва. После дойдоха г-н Порион и г-н Лампалм, единият учител по фехтовка, другият любител. Те се хвърлиха в яростна борба, като се спускаха един срещу друг с ожесточение и принуждаваха съдиите да бягат, заедно със столовете, тичаха по естрадата от единия до другия край, като единият от тях настъпваше, а другият отстъпваше със силни и смешни скокове. Те правиха малки скокове назад, които разсмиваха госпожите, и големи налитания напред, които донякъде караха да се вълнуват зрителите. Това гимнастическо състезание бе характеризирано от един непознат шегобиец, който извика: „Не се напъвайте много. Нищо няма да постигнете!“

Но зрителите се възмутиха от тази нетактичност и я осъдиха.

Вещите лица издадоха своята присъда, която гласеше, че борците показали голямо усърдие, но невинаги уместно са използвали енергията си.

Първата част завърши с много хубаво състезание със сабя между Жак Ривал и прочутия белгийски професор Льобег. Ривал много се хареса на жените. И наистина той беше хубав, строен, гъвкав, подвижен и по-грациозен от всички други преди него. В начина да се предпазва и да напада той показваше известно светско изящество и се явяваше противоположност на енергичния, но обикновен начин на противника си. „Възпитаният човек си личи“ — казваха всички.

Ривал победи. Всички му ръкопляскаха.

Но от няколко минути един особен шум на горния етаж обезпокояваше зрителите. Чуваше се силно тупане с крака, придружено с шумни смехове. Двестате поканени, които не бяха могли да влязат в избата, без съмнение се забавляваха, както си знаеха. По малките извити стълби се бяха натрупали петдесетина души. Долу горещината ставаше страшна.

— Въздух искаме — викаха всички. — Дайте ни да пием нещо разхладително.

А смешникът, който вече бе привлякъл вниманието на всички, квичеше с остър глас, който заглушаваше шума от разговорите:

— Сумада! Лимонада! Бира!

Появи се Ривал, цял зачервен, все още със състезателно облекло.

— Ще заръчам да донесат разхладителни питиета — каза той и тръгна към стълбите, но всяка връзка с горния етаж беше прекъсната, трудно можеше да се мине през стената от хора, които се бяха натрупали по стъпалата на стълбите.

Ривал викаше:

— Кажете да донесат студено питие за госпожите!

Петдесет гласа повтаряха:

— Студено!

Най-сетне се показа един поднос. Но на него имаше само празни чаши, защото, докато го донесат, питието беше изпито.

Един силен глас изпищя:

— Задушаваме се, нека свършват по-бързо, че да си вървим.

— Да се съберат помощи! — извика друг.

И цялата публика, изтощена от топлината, но все пак весела, повтори:

— Помощи… помощи… помощи…

И шест госпожи тръгнаха да обикалят между пейките. В подземието се разнесе звънкането на сребърните монети, които пуснаха в кутиите.

Дю Роа посочваше на г-жа Валтер видните мъже и назоваваше имената им. Те бяха хора от висшето общество, журналисти, сътрудници на големи вестници, на старите вестници, които гледаха с високомерие на „Ла ви франсез“, с известна въздържаност, плод на техния опит. Те бяха видели с очите си смъртта на много от тези политико-финансови вестници, рожби на съмнителни комбинации, които изчезваха заедно с падането на правителството, което ги поддържаше. Тук имаше и живописци, и скулптори, и хора, които изобщо обичат спорта, един поет-академик, когото сочеха с пръст, двама музиканти и много благородници-чужденци, след името на които Дю Роа прибавяше сричката Rast (което значеше Rasta genere, т.‍е.‍ човек, който живееше богато, без да знае откъде има средствата за такъв живот), за да подражава, както казваше той, на англичаните, които пишат на картичките си слога Esq.