Ги Мопасан - Бел Ами

Жак Ривал посрещаше гостите при входа на жилището си, където беше устроен бюфет, разноските за който щяха да се вземат от приходите. После той любезно посочваше малките стълбички, по които се слизаше в подземния етаж, където беше залата за фехтовка и стрелба.

— Долу, госпожи, долу — казваше той.

Състезанието ставаше в подземието.

Той се спусна да посрещне съпругата на своя директор, после стисна ръката на Дю Роа и му каза:

— Добър ден, Бел Ами.

Дю Роа го погледна изненадан и попита:

— Кой ви каза, че…

Ривал го прекъсна:

— Госпожа Валтер, която е пред нас и която смята това обръщение на много уместно.

Г-жа Валтер се изчерви и рече:

— Да, признавам, че ако ви познавах повече, щях да направя като малката Лорин — и аз щях да ви наричам Бел Ами. Това име много ви прилича.

Дю Роа се засмя и каза:

— Тогава аз ви моля вече да ме наричате така.

Тя наведе очи:

— Не, ние не сме много близки.

— Ще ми позволите ли да се надявам, че ще станем по-близки? — прошепна той.

— Ще видим — каза тя.

При входа на тесните стълби, които се осветяваха от една газова лампа, той стана невидим. В ненадейното преминаване от дневната светлина към тая жълта светлина имаше нещо печално. По тия спиралообразни стълби нахлуваше дъх от подземие, дъх от топла влага, от плесенясали стени, очистени за случая, и миризма, която напомняше черковна служба, както и миризма от разни други парфюми.

От тая дупка идваше шумът на множеството гласове и на раздвижената навалица.

Цялата изба беше осветена от газови светилници и венециански фенери, скрити в гъсти листа, които покриваха измазаните каменни стени. Навсякъде се виждаха само клони, таванът беше покрит с папрат, а земята с листа и цветя.

Всички намираха това са очарователно, за плод на чудно въображение. В дъното на малката избица се издигаше ограда за стрелците, както и два реда столове за съдиите.

И в цялото подземие пейките, наредени по десет от двете страни, отдясно и отляво, можеха да се поберат близо двеста души, а поканените бяха четиристотин.

Пред оградата млади момци, облечени във фехтовално облекло, слаби, с дълги ръце и крака, с прегънат донякъде кръст, с мустаци като куки, вече се пъчеха пред зрителите. Те си казваха един на друг имената, посочваха майсторите и любителите и всички бележити мъже на фехтовалното изкуство. Около тях говореха господа, облечени в рединготи, млади и стари, които, изглежда че бяха близки. И те също се мъчеха да се покажат, желаеха да бъдат забелязани; те бяха първи майстори по боравене със сабя и фехтовка.

Почти всички жени, насядали по пейките, шумоляха с роклите си и вдигаха голяма глъчка. Те вееха с ветрилата си, както в театъра, защото в тая пещера, покрита с листа, беше задушно. Един шегобиец от време на време викаше: „Лимонада, лимонада!“

Г-жа Валтер и дъщерите й се отправиха към запазените специално за тях места. Дю Роа, след като ги настани и се накани да ги остави, каза:

— Принуден съм да ви напусна, защото мъже не могат да седят на пейките.

Но г-жа Валтер отговори някак смутено:

— Много бих желала да останете тук. Вие ще ми казвате имената на стрелците. Вижте, ако застанете прав на края на тази пейка, никому няма да пречите.

Тя го гледаше с хубавите си големи очи и настояваше:

— Хайде, останете с нас, господин… господин Бел Ами. Вие ми трябвате.

— Ще се подчиня с удоволствие, госпожо — отвори той.

Отвсякъде повтаряха:

— Тази изба наистина е чудна, много е хубава.

Жорж добре познаваше тая зала. Той си спомни сутринта, която прекара тук един ден преди дуела, съвсем сам, срещу една малка мишена, която го гледаше от втората по-малка изба като някое грамадно и страшно око.

Гласът на Жак Ривал екна откъм стълбите:

— Ще започнат, госпожи.

И шестима господа в добре обтегнати дрехи, за да им бъдат по-изпъкнали гърдите, се качиха на естрадата и седнаха на определените за съдиите столове. Имената им веднага се разбраха: генерал Релналди, председател, дребно човече с големи мустаци; живописецът Жозефин Руде, висок плешив мъж с дълга брада; Матео дьо Дюхар, Симон Рамонсел, Пиер дьо Карвен, трима елегантни момци, и Гаспар Мерлерон, учител по фехтовка.

От двете страни на подземието бяха окачени два картона с надписи. На картона отдясно беше написано: „Господин Крефкьор“, а на оня отляво — „Господин Плюмо“. Това бяха двама учители по фехтовка, двама добри учители от втори разряд. Те се явиха, и двамата слаботелесни, с войнствен вид, с несръчни донякъде движения. След като поздравиха зрителите по военному, започнаха да се нападат. С бялото си и кафяво платнено облекло приличаха на двама палячовци — войници, които се бият за развлечение.