Ги Мопасан - Бел Ами

Една сутрин г-н Валтер заведе Дю Роа в дома си на закуска. След закуската г-жа Валтер бе извикана да говори с един иконом. Тогава Жорж каза на Сюзан:

— Да отидем да нахраним червените риби.

И двамата взеха от трапезата един голям къс хляб и отидоха в зимната градина. Върху мраморната настилка около басейна бяха наредени възглавници, за да може да се седи на колене и да се наблюдават отблизо плаващите риби. Двамата коленичиха един до друг и, наведени над водата, започнаха да хвърлят късчета хляб. Рибите веднага се доближиха, като си движеха опашките, удряха перките си и въртяха големите си изпъкнали очи, преобръщаха се, гмуркаха се, за да уловят храната, и пак се показваха на повърхността, за да искат друга. Те правеха смешни движения с устата си, бързи, внезапни скокове, чудновати обръщания. Тези малки чудовища се пръскаха като огньове в прозрачната вода по златния пясък или се спираха и си показваха синята ивица, която окръжаваше люспите им.

Жорж и Сюзан гледаха отразените си лица във водата и се усмихваха.

Изведнъж той каза тихо:

— Сюзан, не е добре да криете някои неща от мене.

— Какво крия, Бел Ами? — попита тя.

— Не си ли спомняте какво ми обещахте тук, на това място, във вечерта на бала?

— Не си спомням.

— Да споделяте с мене, когато някой ви поиска ръката.

— И какво?

— Поискаха ви ръката…

— Кой?

— Вие го знаете.

— Заклевам ви, никого не познавам.

— Да, познавате го. Тоя голям себелюбец, маркиз дьо Казол.

— Преди всичко той не е себелюбец.

— Възможно е; но е глупав, съсипан от картоиграене и изтощен от пирувания. Наистина, той е добър кандидат за вас, която сте толкова хубава, толкова свежа, толкова умна.

— Вие какво имате против него? — попита тя усмихнато.

— Аз ли? Нищо.

— Имате. Защото той не е такъв, какъвто го обрисувахте.

— Да, той е глупав и интригант.

Тя се обърна и престана да гледа във водата.

— Но вие защо сте против?

И той изговори, сякаш му изтръгват някаква тайна от сърцето:

— Имам… Имам… Имам това, че ревнувам…

— Вие ли? — попита тя изненадано.

— Да, аз.

— Я виж. Ами защо?

— Защото съм влюбен във вас. И вие знаете това.

Тогава Сюзан каза строго и твърдо:

— Вие, Бел Ами, сте луд.

— Много добре зная, че съм луд — отвърна той. — Ако не бях луд, щях ли да ви кажа това аз, женен мъж, на вас, младо момиче? Аз съм нещо повече от луд, престъпник съм, дори нехранимайко. Без да имам някаква надежда, аз си губя ума по тая мисъл. И когато чувам да казват, че ще се омъжите, дотолкова се разболявам, че ми иде да убия някого. Трябва да ми простите за това, Сюзан!

Той млъкна. Всички риби, на които вече не хвърляха хляб, стояха неподвижни, почти наредени по права линия, също като английски войници, и гледаха лицата на Сюзан и Жорж.

Сюзан, полутъжна, полувесела, каза:

— Жалко е, че сте женен. Какво да се прави? Няма начин. Свършено е!

Той ненадейно се обърна към нея и, съвсем близо до лицето й, каза:

— Ако бях свободен, щяхте ли да се омъжите за мен?

— Да, Бел Ами — отговори тя, — непременно щях да се омъжа за вас, защото вие ми харесвате много повече от всички други.

Той стана:

— Благодаря… благодаря… И моля ви се, за никого не се съгласявайте да се омъжите. Почакайте още малко. Моля ви се! Давате ли ми дума за това?

Малко смутена и без да разбира какво иска той от нея, тя каза:

— Обещавам ви.

Дю Роа хвърли във водата големия къс хляб, който още държеше в ръцете си, и избяга, сякаш беше си изгубил ума, без да каже сбогом. Всички риби лакомо се спуснаха върху хляба, който плуваше и започнаха да го ръфат с ненаситните си уста. Те го отвлякоха на другия край на басейна, движещи се под него, образуваха една подвижна маса, приличаща на въртящо се цвете, паднало във водата.

Сюзан, учудена, неспокойна, стана и бавно тръгна към къщи.

Жорж си беше отишъл.

Той се прибра в дома си много спокоен. Мадлен пишеше писма.

— Ще обядваш ли в петък у семейство Валтер? — попита той. — Аз ще обядвам.

— Не — каза тя нерешително. — Не ми е добре. Предпочитам да си остана вкъщи.

— Както обичаш — отговори той. — Никой не те задължава.

Жорж взе шапката си и отново излезе.

Той отдавна я дебнеше, наблюдаваше всичките й постъпки. Часът, който той чакаше, най-сетне настана. По гласа, с който тя отговори „предпочитам да остана у дома си“, той никак не се излъга.

Жорж беше любезен с нея и през следващите дни. Той изглеждаше дори весел, нещо, което не беше вече характерно за него напоследък. Тя му казваше: