Ги Мопасан - Бел Ами

Ония, които гледаха тая картина, отначало стояха мълчаливи, после си отиваха замислени и едва след това започваха да я оценяват.

Дю Роа, като я разглеждаше известно време, каза:

— Колко е хубаво човек да бъде в състояние да плаща такива играчки.

Но понеже го блъскаха и тласкаха други, за да видят и те, той се върна назад, като продължаваше да държи под ръката си малката ръчичка на Сюзан, която сякаш го постискваше. Тя го попита:

— Не искате ли да изпиете чаша шампанско? Да идем в бюфета. Там ще намерим баща ми.

И те бавно минаха през всички салони, където множеството се увеличаваше, шумеше — отбрано множество, което се среща само на някой обществен празник.

На Жорж изведнъж му се стори, че чува един глас да казва:

— Това е Ларош и г-жа Дю Роа.

Тия думи достигнаха до ушите му като някакъв далечен шум, който се носи от вятъра. Откъде идваха тези думи?

Той се огледа на всички страни и наистина видя жена си, която минаваше под ръка с министъра. Те приказваха тихичко, интимно, усмихваха се и се гледаха очи в очи.

Стори му се, че хората, които ги гледат, си шепнеха и той усети в себе си зверското и глупаво желание да се хвърли върху тия две същества и да ги убие с юмруци. Тя го поставяше в смешно положение. Спомни си за Форесте. Сега може би казваха: тоя рогльо Дю Роа. Коя беше тя? Една малка, случайно издигната жена, доста хитра наистина, но със скромни възможности. Те отиваха в дома му, защото се страхуваха от него, защото усещаха, че е силен. Не! Никога няма да стигна надалече с тая жена, която правеше къщата му винаги съмнителна, която постоянно се компрометираше, на която поведението показваше, че е интригантка. Сега тя ще спъва вървежа му напред. Ах! Да се бе сетил, да бе знаел! Как би изиграл по-голяма, по-силна роля! Каква хубава игра би могъл да спечели, ако имаше за другарка в играта малката Сюзан! Как е бил толкова сляп, та да не е разбрал това.

Те стигнаха в трапезарията — една грамадна стая с мраморни колони. Валтер забеляза своя хроникьор и се спусна да се ръкува с него. Той беше пиян от радост.

— Видяхте ли всичко? Кажи, Сюзан, показа ли му всичко? Колко много свят, нали, Бел Ами? Видяхте ли княз дьо Герш? Той ей сега беше тук, за да изпие чаша пунш.

После се спусна към сенатора Рисолен, който влечеше жена си, смаяна и облечена съвсем безвкусно.

Един господин поздрави Сюзан. Той беше висок, тънък момък, с руси бакенбарди, малко плешив, със светска външност. Жорж чу името му — маркиз дьо Казол, и веднага го обзе ревност. От кога го познава тя? Без съмнение откак е станала богата. Той видя в него претендента.

Някой го хвана за ръката. Беше Норбер дьо Варен. Старият поет със своята гъста коса и овехтели дрехи се разхождаше равнодушно и уморено.

— Това се казва веселие — рече той. — Ей сега ще танцуват; после ще си легнат; и момичетата ще бъдат доволни. Пийте шампанско, то е много хубаво.

Той каза да му налеят една чаша и, като се поклони на Дю Роа, който беше взел друга чаша, каза:

— Пия за надмощието на ума над милионите — после прибави тихо: — не че ми е мъчно, когато ги имат други, или че ще се сърдя, ако аз ги имам. Но протестирам по принцип.

Жорж вече не го слушаше. Той търсеше Сюзан, която изчезна с маркиз Казол, и, като напусна ненадейно Норбер дьо Варен, потъна в множеството.

Една тълпа, която искаше да пие, го спря. И след като успя да мине, срещна се лице с лице с г-н и г-жа дьо Марел.

— Колко много ви благодаря, драги мой, за съвета, който ми дадохте чрез Клотилда — каза г-н дьо Марел. — От мароканския заем спечелих близо сто хиляди франка. На вас ги дължа. Може да се каже, че вие сте ценен приятел.

Мъжете се обърнаха да видят тая елегантна хубава брюнетка. Дю Роа отговори:

— В замяна на тая услуга, драги мой, аз взимам жена ви, или, по-добре, давам й ръката си. Съпрузите винаги трябва да се разделят.

Г-н дьо Марел се поклони и рече:

— Правилно! Ако ви изгубя, след един час да ви намеря тука.

И двамата млади потънаха в множеството.

— Колко много им върви на семейство Валтер — повтаряше Клотилда. — Какво значи човек да разбира от работата си!

— Така е! — отговори Жорж. — Твърдите хора винаги успяват — било с едно, било с друго средство.

— Ето две момичета — продължи тя, — всяка една от които ще има от двадесет до тридесет милиона, без да се смята, че Сюзан е и хубава.

Той не каза нищо. Ядосваше се, когато неговата мисъл излизаше от други уста.

Г-жа дьо Марел още не беше видяла картината „Исус ходи по водата“. Той предложи да й я покаже. Те се забавляваха като говореха лошо за хората, като се подиграваха с непознати лица. Покрай тях мина Сен Потен, който носеше на дрехата си многобройни ордени, което много ги развесели.