Александър Морозов: Ако заплуваш под бента

И тъй, всичко отмина. И мъчителното напрежение, и нервите, и борбата с умората, и кафето в три през нощта, и втръсвалото до смърт коригиране и отново, за кой ли път, преписване на все същото. Отминаха не само тези, ставали неочаквано дребни неприятности, но и всичко, което се бе стоварило върху му после: поздравленията, връчването на синята папка със златни винетки, банкетите, телефонните позвънявания, възторзите на роднини и приятели, и пак поздравления, поздравления…

Оттогава той е доктор на тия и тия науки. „Доктор на науките С. Кирпичников“. Свърши се. Както беше казал поетът: „Сбогом, сбогом и край на всичко“.

Преди един час Семьон се събуди в дома си на булевард „Ломоносов“ и не успя веднага да проумее защо му е толкова хубаво. После му просветна: край, свърши се тая въртележка, всички тия научно-администратнвни церемонии завършиха и сега може да се върне към нормален живот, към човешки живот, към работата си.

Стана, облече се без да бърза, и излезе от къщи. И докато вършеше всичко това, се прислушваше в себе си като шофьор в работата на двигателя. Към движенията на тялото и работата на мозъка си. И остана доволен. Всичко беше наред. Неизбежните възлияния 1 1 Възлияние — обредно проливане на вино или кръв в чест на нещо или на някого (бел.прев.) , тъй чести напоследък, му се струваха мимолетен сън. Той бодро крачеше по тротоара и внезапно, ни в клин, ни в ръкав, в съзнанието му изплува отдавнашен спомен.

То бе точно онзи спомен, който го посети преди половин година, когато се стремеше към главния резултат. Към този, който стана непосредственият повод за всички изброени уморителни събития.

Трябваше да открие необходимите и достатъчни условия за градуиране на група локално-компактни пространства. Кирпичников отдавна тъпчеше около тая задача, измъквайки я бавно на повърхността от неясните глъбини на предположенията, догадките и хрумванията. Теоремата се съпротивяваше като едра риба, готова всеки миг да се изплъзне и да се гмурне в дълбините.

Семьон Кирпичников беше търпелив. Внимателно, но настойчиво размотаваше нишката на логическите възможности. Да, той прояви необикновена издръжливост. Но настана време, когато разбра, че наистина тъпче на едно място. И това не бе минутна паника след поредния неуспех. Просто веднъж през нощта го прободе сърцето и с необикновена сила съживи усещането, изпитано някога в детството.

Семьон израсна в едно селце на брега на не особено широката рекичка Истра. Има ли смисъл да казваме, че хлапетата познаваха реката поне десет версти нагоре и надолу като петте си пръста? Познаваха и помнеха не само всеки храст край брега, но и всеки камък или яма по дъното.

Ала имаше едно място, от което се бояха дори те, слабичките следвоенни деца с бронзови от слънцето и издължени като торпеда телца.

Близо до селцето, ако се върви нагоре по течението, имаше бент от камъни, пясък и парчета тухли от развалини, взели се бог знае откъде в тоя забутан край. Беше се образувал миниатюрен язовир — любимо място за къпане и риболов. А от тази страна на язовирчето, където Истра падаше от бента като тихо шумящ и бълбукащ водопад, беше именно онова място, за което след толкова години си спомни Семьон. Ако заплува човек към бента, като се държи близо до левия бряг, и на около пет-шест метра от водопада се гмурне и се плъзне надолу и вляво, изведнъж усеща, че водата рязко застудява и могъщите й, сякаш спирални струи непреодолимо го влекат в някаква неизвестна посока.

Никой не знаеше откъде се взема това тъй мощно течение и къде изчезва цялата тая маса вода. Инстинктът за самосъхранение подсказваше на хлапетата, че е по-разумно в последния момент да изплуват на повърхността. Смелчагите се стараеха да плуват колкото може по-дълго под водата. Но всеки път, когато студената и силна струя подхващаше тялото на Семьон, сърцето му се свиваше от страх и против волята си той изскачаше на повърхността.

Имаше някаква невидима бариера, която не го пускаше напред, и ето че сега, когато детството и родното селце, и бляскащата на слънцето река бяха останали в далечното минало, а бъдещият доктор на науките Семьон Кирпичников се сражаваше сам със своята теорема, в тая минута, когато осъзна, че цялата му воля, всичките му знания са изчерпани и той не може да помръдне от мъртвата точка — забравеното усещане за бариерата и за някаква опасност, скрита зад нея, възкръсна в душата му и той ясно осъзна, че от недовършената работа човек някъде не може да избяга.