Велимир Петров: Между тук и… там

— Имаше един стар виц, дето…

Момент, да обясня!

Хващам се, че в разговор или друго някакво общуване, при всяка тема или ситуация, дори и рехаво далечна, изпълзява на върха на езика ми подходящ, като за илюстрация — виц. Не се стърпявам, засърбява ме същият този език — и го казвам.

Може да е от възрастта, склероза и други такива… ами — и на младини си бях такъв.

От друга страна — не мога да търпя разни цитатчици, дето повтарят като папагали прочетени оттук-оттам готови чужди мисли.

Още повече не мога да търпя, когато някои си са останали с впечатление, че уж могат да разказват вицове. Горкият виц — когато започнат да го лигавят, дъвчат, разпердушинват, мандахерцат, изпускат главното, наблягат на излишното; и в края на краищата от хубавият виц не остава нищо — да се чудиш това пък какво е; изпортена работа. В такива случай имам чувството, че съм на ко̀ла на мъченията и едва изтрайвам до края на вица, а разказвачът се залива от смях — ах колко било смешно, моля Ви се!

Не е хубаво това мое поведение — липса на толерантност и… възпитание; зная си я тази слабост, опитвам се да я туширам — нищо не излиза.

Когато аз разказвам виц, щото много ме бива в тая работа, разговорите секват, всички следят думичките и жестовите ми, сакън да не изтърват някой нюанс или умело скрития капан, какъвто има във всеки уважаващ себе си виц. Майсторлък! Да, бе!

Наистина — събеседниците ми много се смеят; което не е никак лошо, даже е здравословно. Дори — още като ме видят, преди да си отворя устата и започват да се подхилват. Радват ми се. По-добре е, все пак, отколкото — като ме видят — да започнат да плачат. Зная не малко такива хора.

Среща ме веднъж приятел; отдалеко още си разтяга устата от ухо до ухо — много ми се бил зарадвал, таман аз съм му трябвал от спешно, по-спешно. Трябвало немедленно (така каза), да ме заведе и покаже на тъща си; щото инък картинката била неспасяема. От дни, да не кажел — от месеци, била крива като… като… както само тя можела да бъде крива, щото не можел да намери пример по-крив от нея, за да съм разберял колко била крива. Не можело да се доближи човек до нея, в радиус от незнам си колко метра и да не го захапе или оплюе. Не подбирала — дали е зет, снаха, внуче, щерка… Виж, тука спазвала демократичния принцип — всички да са равни пред Бог и Тъща. Та, само да ме погледнела, да съм и кажел някой виц, може и от серията за тъщи; инък разбирала от майтап, ама да е на чуждо дупе. Белким оправя нещата; бил съм им последната надежда.

Отказах! Да, бе!

Рядко ми се случва да отказвам и то на приятел. Слушай, казвам му; ако имаше чалъм, първо моята тъща щях да обработя, в смисъл облагородя. Тъщите са от такава, неизвестна още на учените, смес ли, как да го кажа — правени. Сигурно от нещо хартисало, превтасало, вече плесенясало и омешано. От разните му казани и тенджери, огрибвано, да не става зян. При допир с такава… материя, няма начин да не се получат натравяния, обриви и местни катаклизми. Стайнбек, хем от другата страна на кълбото, е описал подобен на моята тъща индивид, който му приличал на ония коне — дето нищо не им правиш, а все гледат изневиделица да те ритнат, захапят или наплюят. Ако тъща ми, казвам, беше кон, или друго такова, никога нямаше да си я купя. Твоят случай е повече от идентичен, шъ знайш.

Сигурно не съм прав; вината ще да е в мене.

В кого другиго да бъде!

Дефектен съм, признавам си го. Нали все някакъв кусур и аз трябва да имам. То не може да съм пък чак толкова съвършен.

И друго — винаги започвам шаблонно:

— Имаше един стар виц, дето…

Погледнато исторически — стари вицове няма. Няма и нови. Всички нови са отдавна забравени стари. Може малко или много да са актуализирани, пребоядисани, позакърпени, комбинирани и обърнати с хастара отвън; но са си до болка познати.

Има Виц! Добър или лош; добронамерен или злобен; бял, розов или чер хумор… и други разцветки.

Има неща, които помня трудно — например не мога да кажа, че езиците кой знае колко ми се отдават; въпреки, че на някой и друг език се оправям, гладен и жаден няма да остана… а и да си изкарам боя.

Вицове, обаче помня, като компютърна РАМ памет с неограничени мегабайти. Сейфам ли си ги веднъж в съответната си мозъчна гънка-папка, класифицирани по теми, пол, смешност и прочие показатели, си зная, че отзивчиво ще се появят тъкмо навреме или ненавреме, канени-неканени.

Та, и сега — сякаш не си виждам хала, че ми се пече яйце на онази част от гърба, дето е най-близо до земята, ами усещам как изпълзява на върха на езика ми… и не мога да се стърпя: